Ник се взря в лицето и.
— Беше ли отчаяна, Еме?
Тя сведе очи.
— Повече, отколкото би допуснал.
Той се усмихна — истинска усмивка, не просто движение на устните. Но Еме разбра, че разговорът му бе струвал доста усилия. Лицето му беше сиво и изтощено, затова тя сложи пръст на устните си, за да го накара да си запази силите за яденето. Сякаш като по даден знак, Савана влезе в стаята, носейки купа с димящ бульон. Бранд я следваше по петите. Детето седна тихо и загледа как Еме сменя превръзката на Ник, а после сипва по малко бульон в устата му. Когато Ник погълна толкова, колкото успя да поеме, Еме накара Бранд да излезе от стаята, за да може раненият да си отпочине.
— Не — протестира Ник, — нека остане. Приятно ми е да стои при мене.
— Ще пазя тишина, мамо — обеща Бранд и се настани на стола, откъдето преди миг беше станала майка му.
Ник обаче още не беше готов да заспи. Предпочиташе да си поговори с Бранд. Гласчето на детето му даваше подтика, който му беше нужен, за да оздравее. Когато куршумът го беше повалил, той се уплаши, че може би никога повече няма да види Бранд и Еме.
— Няма нужда да стоиш при мене, Бранд. Сигурно е трудно за такова подвижно дете като тебе да седи толкова време на едно място.
— Нямам нищо против, сър — отвърна момчето. — Свикнах вече. Седя тук всеки ден, когато мама и Савана са заети.
— Няма нужда да ме наричаш „сър“, Бранд. Засега ми казвай Ник. По-нататък…
Гласът му секна. Не можеше да обсъжда това „по-нататък“, докато не поговореше с Еме, за да я убеди да му каже истината относно Бранд. Тя беше единственият човек, който със сигурност знаеше кой е бащата на детето й.
— Щеше ли да кажеш нещо… Ник?
— Трябва да почака, Бранд. Мисля, че майка ти е права, уморен съм.
Когато Ник се събуди отново, видя, че на стола, заеман от Бранд, сега седи лейтенант Дил. Доста се учуди, че го вижда.
— Какво, за бога, правиш тук? — запита той.
Дил се усмихна.
— Същото като тебе. Раниха ме при Джоунсбъро и казах на сержант Джоунс да ме докара тук.
— Нямах представа, че Еме се грижи за двама инвалиди. — възхищението му от нея растеше непрестанно. Не че и без това не беше си загубил ума по нея. — Слава богу, че раната ти не е много тежка.
— Смятам скоро да се върна на фронта, ако войната не свърши преди това. Чу ли? Атланта падна и Шърман се закле да стигне до морето. Краят вече се вижда.
— Не, не знаех. Раниха ме, преди да науча какво е станало в Атланта.
— Съмнявам се, че ще ти се наложи да се безпокоиш за военните действия, капитане. Раната ти е тежка, ще те пратят на север да се възстановяваш. Капитан Бърч каза, че ще съобщи в щаба, че двамата сме във „Високите дъбове“. Предполагам, скоро някой ще дойде да ни отведе оттук.
Малко след това Дил си тръгна по молба на Еме, която го беше предупредила да не стои дълго при Ник, за да не го уморява.
Слънцето провираше лъчите си през листата на огромния дъб, растящ на поляната пред къщата, и правеше весели петна по стълбите на верандата. Ник седеше на един разнебитен люлеещ се стол на широката веранда, наслаждавайки се на пресния въздух и дъха на отиващото си лято. Беше минала пяла седмица, след като той отвори очи и се върна към живота под погледите на Бранд и Еме. Оттогава започна да се възстановява, бавно, но сигурно и това радваше Еме. Ник вече можеше да слиза по стълбите с нейна помощ и да отива до верандата. Още беше доста слаб и щяха да са необходими много седмици почивка и грижи, за да може белият му дроб да се оправи, но беше абсолютно сигурно, че здравето му ще се възстанови.
Еме се появи на верандата и Ник й се усмихна.
— Седни при мене.
— Не ти ли е омръзнало да ме гледаш? — пошегува се тя.
— Никога няма да ми омръзне, Еме. И винаги ще съм ти благодарен.
— Няма защо, Ник, не можех да те оставя да умреш. Както не можех да откажа помощ на лейтенант Дил.
— Ако не знаех каква е работата, щях да си помисля, че вече не ме мразиш.
Еме замълча. После проговори с едва чут глас:
— Никога не съм те мразила, макар господ да ми е свидетел, че се опитвах.
— Почти успя да ме заблудиш. Надявам се, че си ми повярвала, когато ти казах, че не съм разбрал, че си девствена, първия път, на борда на „Дикси Бел“. След това наистина се опитах да те намеря, но ти беше изчезнала от лицето на земята. Сигурен съм, че съдбата ни срещна повторно.
— Аз… вече съм ти простила за онази нощ на кораба.
— И че те имах против волята ти, докато бях тук, във „Високите дъбове“? Ужасно много те исках, скъпа. Толкова, че да те накарам да повярваш, че ще те пратя в затвора, ако не ми позволиш да те любя.
— Мразех те заради това.