Твърде изтощен, за да спори, Ник само кимна.
Генерал Блекуел отправи блеснал поглед към Ник.
— Надявам се, не възразявате, че Реджина дойде да ви вземе заедно с ескорта. Влюбените жени вършат такива неща. Знаете как е. Но сериозно, капитане, радваме се, че пак сте сред живите. Доктор Белоус ми каза, че раната ви е била една от най-тежките, които е оперирал. Слава на бога, че са се погрижили както трябва за вас.
— Слава на бога и на жена на име Еме — измърмори тихичко Ник.
— Какво?
— Нищо, нищо, сър, просто изразявах съгласието си.
— Хмм. Във всеки случай, скоро ще отпътувате на север, за да се възстановите. Във Вашингтон има превъзходна болница, това устройва ли ви?
— Напълно.
— Добре, добре. Скоро трябва да се връщам във Вашингтон. С Реджина смятаме да пътуваме заедно с вас. Предполагам, че няма да ви дойде като шок да научите, че сте повишен в майор. Никой не го заслужава повече от вас. Реджина е извънредно щастлива.
Ник се прокашля.
— Относно Реджина, сър. Не мисля, че бракът…
— Хайде, хайде, кап… майоре, Реджина ми разказа какво сте й наговорили. Ще се почувствате по-различно, когато оздравеете напълно. Да си болен е ужасно отегчително, особено за мъж като вас. Сега трябва да тръгвам. Време е за разговора ми с полковник Уотсън.
Ник се отпусна на възглавницата. Пътуването от „Високите дъбове“ до Атланта беше изцедило силите му и откакто беше пристигнал вчера, почти не беше ставал от болничното легло. Макар че тялото му беше слабо, умът му работеше непрестанно и той ужасно се тревожеше за Еме и Бранд, не знаеше как ще се справят в негово отсъствие. Еме имаше пари — онези, които й беше дал, преди да замине, но за колко време щяха да й стигнат? Ник нямаше представа кога ще може да се върне във „Високите дъбове“, а дотогава можеха да се случат много неща на една красива жена, останала сама с малко дете и стара прислужница.
Благодарение на личния интерес на генерал Блекуел към него, Ник скоро беше определен да замине на север в по-добра болница. Щеше да пътува със специалния влак, с който генерал Блекуел се връщаше във Вашингтон. За негово съжаление обаче и Реджина имаше намерение да пътува заедно с тях, но той нямаше думата по въпроса. Във всеки случай, Ник се надяваше, че докато стигнат до Вашингтон, ще успее да обясни на Реджина че развалянето на годежа е в неин интерес.
— Миличка, трябва да отидем до Атланта да купим храна. — Савана се опитваше да извади Еме от летаргията, в която беше изпаднала от няколко дни, след като Ник замина. — Сега, като имаме пари, нищо не ни спира. Утре рано сутринта тръгвам.
Думите й не направиха никакво впечатление на Еме.
— Ако няма храна за Бранд, детето ще умре от глад.
Това наруши летаргията.
— Какво каза?
— Капитан Дръмънд остави пари, нали така? Утре ще ида с фургона в града да видя какво може да се купи.
Еме кимна в знак на съгласие и отново потъна в мрачните си мисли. Мисълта, че Ник я иска само за да задоволи страстта си, не повдигаше особено много духа й. Запита се дали е мислел за красивата си годеница, докато се е любел с нея. Чувстваше, че вероятно подозренията му, че Бранд може да е негов син, го бяха накарали да каже, че се интересува от нея. Трябваше да послуша вътрешния си глас и да не му позволява да разбие сърцето й.
На другия ден Савана не можеше да стане от леглото. Винаги беше имала ревматизъм, но сега студеното време в последните дни си беше направило лоша шега със старите й кости. Лекарството, което й бяха предписали за болестта, отдавна беше свършило, но сега, когато имаха малко пари, Еме реши да попълни запасите от лекарства в някоя аптека в Атланта. Разбира се, това означаваше, че сама трябва да иде до града.
Тръгна за града в ранната утрин на следващия ден. Понеже се страхуваше да остави Бранд сам с болната Савана, го взе със себе си. Старият фургон вървеше със скоростта на охлюв, но в края на краищата стигнаха до града, този път без никакви злополучни срещи. Еме само се молеше фургонът да не се разпадне, преди да се върнат във „Високите дъбове“. Когато минаха покрай гарата, Бранд нададе вик и посочи една група пътници, които се качваха на влака.
— Мамо, погледни! — Еме спря фургона и погледна натам, където сочеше Бранд. — Това е Ник, мамо! Качва се на влака с онази жена.
Сърцето й се сви болезнено. Наистина беше Ник. Още изглеждаше бледен и донякъде нестабилен, но вървеше сам… естествено, с помощта на червенокосата си годеница. Толкова, значи, струваха уверенията му, че Реджина Блекуел не означава нищо за него, помисли с горчивина Еме. Тя знаеше, че той е лъжец и мошеник, знаеше го от толкова отдавна, че не й се искаше да си припомня, защо беше очаквала точно сега да се промени?