— Можем ли да му кажем довиждане, мамо? — запита Бранд. — Сигурно ще му стане приятно.
— Не мисля, скъпи. По-добре да вървим. Искам да стигна във „Високите дъбове“, преди да се стъмни.
Бранд, въодушевен от срещата, не обърна внимание на отговора на Еме, скочи от бавно движещия се фургон и изтича към влака, викайки Ник с цяло гърло. За щастие Ник чу гласа му насред гласовете на качващите се пътници. Широка усмивка се разля на лицето му, той коленичи и протегна ръце към детето. Еме загледа в няма ярост как Бранд се хвърля в прегръдките му. Нямаше какво друго да направи освен да дръпне юздите и да гледа безмълвно как синът й и Ник разговарят.
— Какво правиш в Атланта? — запита Ник, надявайки се, че са дошли, за да го потърсят.
— Дойдохме да купим храна и да намерим лекарство за ревматизма на Савана. Ти заминаваш ли, Ник?
Тъжното му личице накара сърцето на Ник да се свие. Той погледна към Еме, видя, че е ужасно ядосана, усети, че е непоколебимо убедена, че той само я е използвал. Явно тя нямаше представа колко много означава за него.
— Не бива да се бавим, Ник — подкани го Реджина, раздразнена от ненавременната поява на вдовицата Тревър и сина й. — Влакът ще тръгне всеки момент.
Ник прегърна силно Бранд и пошепна на ухото му:
— Грижи се за майка си вместо мене, синко. Кажи й… кажи й, че ще се върна.
Изправи се и бързо се качи във вагона.
— Това не е ли оня капитан, дето не ни даде да изгорим оная плантация преди време, а, сержант Пурди?
Пурди и конниците от неговия патрул тъкмо минаваха покрай гарата, когато видяха Ник да се качва във влака за Вашингтон.
— Той е, ефрейтор — каза замислено Пурди. — И понеже капитанът заминава, мисля, че сега спокойно можем да се върнем и да изгорим онова имение. Имаме заповед да изгорим всичко около Атланта.
— Ами вдовицата, собственичката на имението? — запита ефрейторът, облизвайки устни с жадно предчувствие. — Хубава женичка беше.
Те бяха забелязали Ник да се казва на влака малко след като Бранд се беше отделил от него, затова и не видяха Еме сред тълпата.
— Дива малка вещица, така си е — каза замислено Пурди. — Може би сега ще разберем колко е дива.
Хищната му усмивка не се нуждаеше от обяснение.
Пурди, също както и Шърман, беше убеден, че войниците му се бият не само с враждебно настроените противникови войници, но и с враждебно настроените цивилни, както и че армията на Съюза трябва да унищожи възможностите на южняците за продължаване на войната. Техните заводи, железопътни линии, пътища, ферми — всъщност, волята им за съпротива — трябваше да бъдат унищожени. Затова войниците на Шърман подпалваха всичко, което имаше военна стойност — и много неща, които нямаха нищо общо с армията — във и около Атланта, всичко, което Худ беше оставил.
На Еме не й трябваше много време, за да разбере, че храната в Атланта е оскъдна. Мъжете бяха зарязали фермите си за да отидат в армията, обричайки населението на глад.
След като прекара повече време, отколкото й се искаше, в опити да купи храна и лекарства за Савана, Еме потегли обратно към „Високите дъбове“ много по-късно, отколкото беше планирала. Наложи й се да похарчи по-голямата част от парите, които й беше оставил Ник, за да купи храни на безбожни цени. Но поне беше намерила царевица, брашно, малко захар, сол, бекон и някакви консерви. Беше се снабдила дори с патрони за пушката. Сега имаха възможност да ходят на лов и да се снабдяват с прясно месо. И тя, и Савана стреляха сравнително добре.
Екотът на една гръмотевица разтърси фургона и Еме помисли, че ще е добре, ако стигнат във „Високите дъбове“, преди да ги връхлети дъждът. По това време на годината дъждовете бяха пронизващо студени. Слава богу, че беше се сетила да вземе едно-две одеяла, за да се завият с Бранд, ако стане нужда.
Видя странното зарево, осветяващо небето, на около две мили, преди да стигнат до „Високите дъбове“. Стреснатият й вик събуди Бранд, който спеше зад нея във фургона.
— Какво има, мамо? — запита той сънено.
— Н-нищо, сине, спи, спи.
Макар че веднага разбра какво означава заревото, Еме не искаше да тревожи Бранд. Но в миналото тя много пъти беше виждала такова сияние да осветява небето, за да не разбере откъде идва.
Последния път, когато беше видяла небето да се оцветява в яркочервено, янките изгориха плантацията на Пиндър. Преди това — „Белфор“. Тя се замоли дано със Савана да не се е случило нещо лошо. Дали старата жена се беше спасила от ада, погълнал „Високите дъбове“, запита се тя отчаяно. Или е загинала в пламъците? Ако те двамата с Бранд не бяха тръгнали за Атланта, и тях щеше да ги постигне съдбата на Савана.