Реджина. Господи, само като си помислеше за нея, се вбесяваше. Тази жена отказваше да приеме факта, че бракът им нямаше да се осъществи. Живееше в някакъв свой свят, ръководена от собствените си представи. Ако нещата не вървяха според нейния план, тя просто не им обръщаше внимание. Навремето му се беше сторило, че ако й предложи брак, това ще се отрази благоприятно на кариерата му. Тя имаше необходимите връзки, а в противен случай баща й щеше да се погрижи изгледите му за повишение да бъдат сведени до нула. Но това вече нямаше никакво значение.
Тогава Еме Тревър се беше върнала в живота му, и го беше накарала да осъзнае, че бракът с Реджина е невъзможен. Както обикновено, когато имаше малко повече свободно време, Ник отново се замисли за Еме и Бранд. Тревожеше се, че нямат достатъчно храна, безпокоеше се, защото нямаше начин да разбере дали са още във „Високите дъбове“, опитвайки се да водят жалко съществувание.
В мига, когато получи новото си назначение, което му позволяваше две седмици отпуск, преди да отиде да заеме поста си, Ник започна да крои планове да се върне в Атланта, да намери Еме и Бранд и да ги доведе във Вашингтон. Но времето се развали и влакът между Вашингтон и Атланта, който вървеше от време на време, откакто конфедератите започнаха да взривяват линиите, трябваше да замине едва след два дни.
Едно почукване на вратата прекъсна размислите на Ник. Беше приятно изненадан, когато отвори и се намери лице в лице с капитан Бърч — цял отрупан със снежинки и потръпващ от студ.
— Брус! Не стой така, човече, влизай бързо вътре! Какво правиш тук, във Вашингтон?
— Бях леко ранен и се възстановявах. Имах работа във Вашингтон и реших да намина да те видя. — Капитанът изгледа критично приятеля си. — Освен че си много блед, изглеждаш доста добре за човек, почукал на вратата на смъртта. Мога само да предполагам, че състоянието ти се дължи на грижите, които получаваше във „Високите дъбове“ от онази красива блондинка, към която изглеждаше толкова привързан.
— На Еме дължа не само оздравяването, а и живота си — каза Ник. Устните му се извиха в мечтателна усмивка. — Щях да бъда мъртъв, ако Еме не беше взема нещата в свои ръце там, в полевата болница.
— Струва ми се, че чух нещо такова. Чух и че Реджина Блекуел те е довела в Атланта и после е дошла с тебе тук във Вашингтон. Това означава ли, че годежът ти с дъщерята на генерал Блекуел още е в сила?
— Зависи с кого говориш по въпроса. Ако запиташ Реджина, тя ще ти каже, че бракът ни се отлага за след войната. Но ако питаш мене, няма да има брак между нас с Реджина. Мисля, че знаеш какви чувства изпитвам към Еме Тревър.
Бърч кимна.
— В хубава каша си се забъркал. Какво смяташ да правиш?
— Ще взема първия влак за Атланта. Трябва да намеря Еме и сина й. Сигурно имат нужда от храна и господ знае в какво състояние ще ги заваря.
— Получи ли ново назначение?
— Точно днес дойде. Ще бъда адютант на генерал Блекуел. Работа на Реджина, предполагам. Но смятам добре да се възползвам от двете седмици отпуск, които ми се полагат, преди да заема поста. Стига времето да е благоприятно.
— За щастие, пристигнах във Вашингтон, преди времето да се влоши. Предполагам, чул си, че Атланта е станала град на призраци. Шърман се върна там и преди да напусне града през ноември, заповяда всички цивилни да се евакуират и опожари всичко, което имаше някаква военна стойност. Единствените невредими обществени сгради са онези, в които са настанени нашите окупационни части. Естествено, ще намериш подобаващо количество публични домове, необходими за поддържане на настроението, някоя и друга къща и магазин.
— Чух какво става там — призна Ник мрачно. — Вярно ли е, че нашите войници мрат от глад в окопите?
— Това е горе-долу положението. Шърман наближава Савана, Худ и армията му се придвижват към Тенеси. Конфедератската кавалерия и опълчението от Джорджия нападнаха пехотата на двадесет и втори ноември и убиха много наши.
— Тъжна работа — заключи Ник, — но това, което ми разказваш, още повече ме кара да замина за Атланта.
— Ами Реджина? Може би трябва да контролирам дамата в твое отсъствие?
— Твоя е, Брус. Вземай я, имаш благословията ми. Когато намеря Еме, възнамерявам да я доведа във Вашингтон като своя съпруга.
Бранд кашляше вече няколко дни. Сега положението му се беше влошило и Еме свали одеялото от раменете си, за да завие по-добре детето. Снегът навлизаше през цепнатините в стените на овехтялата колиба, образувайки бели локвички по утъпканата пръст на пода. Вятърът свиреше в комина и навяваше още сняг през дупките на покрива. Тримата седяха мълчаливо в малката колиба, от време на време сухата кашлица на Бранд нарушаваше тишината.