— Съжалявам, госпожице, но това какво общо има с мене?
Еме изфуча сърдито:
— Заради вас, янките, синът ми гладува! Трябват му лекарства, а нямам пари, за да купя.
Майор Танър прояви благоприличието да се изчерви.
— Ако се опитам да осигуря храна за всяко семейство, чиято къща е била изгорена, няма да остане нищо за хората ми. Господ знае, че имаме съвсем малко храна за през зимата. Сега времената са трудни, трябва да оцелявате както можете. Сега бъдете така добра да излезете оттук.
— Вие не разбирате! Без храна и лекарства синът ми ще умре. Ще вземете ли това на съвестта си?
Танър вдигна очи към нея и Еме помисли, че вижда някакво състрадание в сините му очи. Но това беше само за миг, после над лицето му сякаш се спусна някаква завеса, скривайки от погледа му ужасите на войната.
— Обърнете се към госпожица Мона, ако търсите работа. Сигурен съм, че ще ви вземе, ако й обясните положението си. Ако не желаете такава работа, по-добре напуснете бързо града. Сега за цивилните не е безопасно в Атланта.
Устните на Еме се изпънаха в тънка черта.
— Къде да намеря госпожица Мона?
Изражението му не се промени.
— В края на Пийч Стрийт. Няма как да не я забележите, това е единствената останала къща в квартала.
Еме се загледа в оградата около голямата, порутена къща на госпожица Мона на Пийч Стрийт. Не можеше да откъсне очи от оградата. Изглеждаше толкова обикновена на една улица, където повечето къщи бяха безнадеждно съсипани. Боята на места беше почти олющена, някъде липсваха цели дъски, но иначе изглеждаше толкова нормална сред целия хаос, че Еме за миг забрави защо стои тук и се взира в една проста дървена ограда.
— Е, скъпа, ще влезеш ли или цял ден ще стоиш на студа и ще зяпаш оградата ми?
Еме трепна силно, откъсната от съзерцанието си, и погледна към жената, която й махаше с ръка от прага на къщата. Беше висока и пищна, облечена в доста елегантна брокатена рокля. Косата й имаше най-странния оранжев цвят, който някога беше виждала.
Еме преглътна буцата, заседнала на гърлото й.
— Вие ли сте госпожица Мона?
— Самата тя, скъпа. Вътре е по-топло, не искаш ли да влезеш?
Еме кимна утвърдително, отвори вратата и тръгна по алеята. Поколеба се за миг, преди да стигне до вратата.
— Не се плаши, скъпа. Щом си стигнала чак дотук, не чакай, ами влизай.
— Да — съгласи се Еме и влезе, последвана от госпожица Мона. — Благодаря ви.
Наистина, здравето и животът на Бранд бяха по-важни от гордостта й. Преди да тръгне от „Високите дъбове“, се беше заклела, че ще направи всичко необходимо, за да намери пари за храна и лекарства. И имаше намерение да спази клетвата си.
Обитателите на къщата започваха да се размърдват. Докато минаваше през приемната, Еме хвърли един поглед и зърна няколко млади жени, доста разсъблечени, които си приказваха и се смееха, сякаш нямаха никакви грижи. Те отвърнаха на погледа й, но като че ли не се разтревожиха особено, че една непозната жена е влязла в жилището им.
— Можем да поговорим в кабинета, скъпа — каза госпожица Мона и въведе Еме в една стая в дъното на коридора, точно до приемната.
Еме влезе и приседна нервно на ръба на един стол. Вместо да седне зад бюрото си, Мона се подпря на него и погледна към посетителката си. На лицето й не се четеше нито критика, нито неодобрение, а чисто любопитство.
— Как се казваш?
— Еме Тревър.
— Кой те прати тук?
Мона явно предпочиташе да играе с открити карти.
— Никой не ме е пращал. Казаха ми, че можете да ме вземете на работа, дойдох по собствено желание.
Мона загледа внимателно Еме с интелигентните си очи — нещо средно между синьо и зелено. По-скоро с цвета на бурно море.
— Разбира се, знаеш, че жените, които наемам, трябва да са склонни да доставят удоволствие на мъжете.
По врата на Еме полази гъста червенина.
— Знам на какво място съм дошла.
— Работила ли си преди в публичен дом?
Еме размърда беззвучно устни, докато набере смелост да отговори.
— Не съм.
— Така си и помислих. Не изглеждаш такава жена. Но сега искаш да работиш тук, нали?
— Да.
— Явно моят дом не е бил първият ти избор — забеляза сухо Мона. — Ще ми кажеш ли какво те доведе тук?
— Отчаяно се нуждая от пари — призна Еме. — Янките изгориха дома ми и ние със сина ми се принудихме да живеем в една робска колиба.
— Имаш ли роднини?
— Никакви. Съпругът ми и родителите му починаха, моите родители отдавна са мъртви. Вероятно има някой Тревър във Франция или в Англия, но в момента това не ми върши никаква работа. Трябва да намеря пари колкото може по-скоро, за да купя храна и лекарства. Иначе няма да преживеем зимата.