Когато намери отклонението от главния път, той подкара Скаут по дългата алея, обградена от дъбове, която водеше към имението. Нетърпението му сякаш беше заразително, защото конят трептеше като пружина под него. Сякаш беше познал пътя, по който вървяха, и искаше колкото може по-скоро да се върне у дома.
У дома.
Странно, помисли Ник, че беше започнал да мисли за „Високите дъбове“ като за свой дом. Беше обикнал това място също като Еме. Представи си го как ще изглежда след войната и предположи, че за поддържането на обширните земи ще трябва да се наемат доста работници. Виждаше го такова, каквото е било преди, с трепкащите под полъха на ветреца валма на памуковите храсти, готови всеки момент да бъдат прибрани от грижовни ръце. Виждаше добитък да пасе по склоновете и овощни градини, натежали от плод.
Когато наближи къщата, Ник видя само високите колони на входа, останали почти незасегнати от пожара. Стори му се, че всичко си е както преди. Но това първо впечатление се разпадна в мига, когато си даде сметка, че стените са опушени и напукани, а покривът е разбит и пропаднал.
— Боже господи, не!
Скочи от седлото и изтича към изтърбушената, полуразрушена къща, викайки с пресекващ глас името на Еме. В отговор чу само една страшна тишина. Започна като луд да дърпа падналите греди и да мята настрани остатъците от съборени стени, докато ръцете му се разкървавиха, а дрехите му почерняха от сажди. Когато осъзна, че къщата е била опожарена преди седмици и няма как да разбере какво е станало с Еме и Бранд, той се отпусна на земята и потъна в отчаян размисъл.
Живи ли са Еме и синът й, запита се отчаяно. Или са загинали в пожара? Ами Савана? Федерални войници ли са подпалили къщата или дезертьори конфедерати? Когато научеше кой е отговорен за това безсмислено разрушение, щеше лично да се погрижи да бъде наказан.
— Много закъсняхте, капитан Дръмънд.
Ник скочи и се обърна. Позна веднага гласа на Савана и почувства внезапен прилив на облекчение. Преди да осъзнае какво му е казала.
— За какво говориш? Защо съм закъснял?
Господи, дано не е това, което си мисля, замоли се той горещо.
— Еме я няма.
— О, господи, не — изтръгна се вик от устните му. Разкъсваше се от болка. Без Еме нямаше защо да живее.
Но си спомни за Бранд. И синът му ли е загинал?
— Ами Бранд? И той ли…
— Бранд си е добре. Живеем в една от робските колиби там отзад. Не е кой знае какво, но сме на топло и под покрив.
— О, господи, толкова съжалявам, Савана, така ужасно съжалявам. Кога се случи това?
— Тъкмо след като онази жена ви откара в Атланта.
— Благодаря ти, че си опазила Бранд. Сигурно не ти е било лесно. Как се справяше?
Не искаше да мисли за Еме. Не сега, не и когато раната беше още толкова прясна.
— Изхарчихме парите, които ни оставихте, а като свършиха… — Тя замълча и наведе глава, поглеждайки към палеца на крака, който се подаваше от парцалите, с които беше омотала краката си, след като обувките й съвсем се прокъсаха. — Не е право, капитане, не е право моето дете да страда.
Той помисли, че старата негърка говори за Бранд.
— Няма защо да се тревожиш за Бранд, Савана, ще ви отведа във Вашингтон и там ще се грижат добре за вас. Макар че Еме така и не си призна, винаги съм знаел, че Бранд е мой син.
Савана изведнъж се разяри.
— Никъде не отивам без Еме. Нито пък Бранд. Тя ще ме удуши, ако отведете детето.
Сълзи изпълниха очите на Ник и той побърза да ги изтрие с опакото на дланта си.
— Еме не би искала синът й да гладува. И аз я обичах, Савана, но трябва да мислим за Бранд. Ще се справим някак си.
— Ще се справим, но не съм толкова сигурна за Еме — отвърна мрачно Савана.
Забележката й стресна Ник. Помисли няколко секунди и изведнъж разбра какво е искала да каже. Сърцето му подскочи радостно и той сграбчи Савана за раменете, а огънят в зелените му очи я накара да се свие изплашено.
— Какво говориш, Савана? Помислих, че ми каза, че Еме е умряла.
— Умряла ли? Божичко, как ще е? — Тя вдигна очи към небето. — Не е умряла, капитане, просто я няма тука.
— Къде е отишла?
Хватката му накара Савана да изпъшка.
— В Атланта. Казвах й, аз, че там няма работа за нея, обаче тя се зарече, че няма да ни остави да умираме от глад. Не че иска да го прави. Или да й харесва. Не-е. Гладувахме, капитане, и тримата. Нямаше друг начин.
— Какво разправяш, по дяволите?
— Ник! Върна се! Знаех си, че ще дойдеш, обаче мама все говореше, че никога няма да се върнеш във „Високите дъбове“.