— Имам известна представа — каза Ник и изражението му се смекчи. — Но от това не ми става по-лесно да преглътна тая работа. Защо не ме потърси? Можеше да питаш в щаба, да помолиш да ми пратят телеграма. Или да оставиш писмо.
— Ако става дума за майор Танър, по-добре недей. Отидох при него, но той не пожела да ме изслуша.
— Помоли ли го да ти помогне да се свържеш с мене? Каза ли му, че синът ми е болен и гладува? Обзалагам се, че не си споменала името ми.
— Синът ти! Никога не съм ти казвала, че Бранд е твой син.
— Не си, но сега ще ми кажеш. Бях извънредно търпелив с тебе, Еме, но дойде време да ми кажеш истината.
Той я изгледа така, че тя веднага разбра — вече няма смисъл да се преструва.
— Да, по дяволите, Бранд е твой син! Сега доволен ли си?
Ник се усмихна.
— Ужасно съм доволен.
— И какво ще направиш сега? Не мисли, че ти и твоята Реджина ще отглеждате сина ми, защото няма да ти го дам.
— Какво общо има Реджина с тая работа?
— Тя ти е годеница. Или вече сте се оженили? Беше твърдо решена да те има.
— Няма да се женя за Реджина Блекуел. И ще отгледам сина си.
Еме ахна. Точно от това се страхуваше. Ник щеше да й отнеме сина и тя никога повече нямаше да го види.
— Не можеш да вземеш Бранд, Ник. Моля те, не виждаш ли, че ако ми го отнемеш, това ще ме убие?
— Ще поговорим по-късно за Бранд. Първо ми кажи какво те накара да търсиш работа в… в…
— В публичен дом — довърши изречението Еме, тъй като на него явно му беше трудно да произнесе тези думи. — Направих каквото трябваше, за да спася Бранд и Савана. Бранд беше болен. Двамата имаха нужда от храна и лекарства. Сключих сделка с Мона и възнамерявам да спазя моята част.
— Като спиш с мъже?
Силна червенина плъзна нагоре по шията на Еме.
— Правим каквото трябва заради тези, които обичаме.
— Господи, Еме, прииска ми се да те напляскам, като чух какво си направила. Още не съм сигурен дали няма да го направя, затова се въздържам да те докосна, както забелязваш, след като влязохме в тази стая. Казах ти, че ще се върна в Атланта. Знаеш колко много означаваш за мене.
— Но не чак толкова, че да споменеш, че си сгоден — нападна го тя.
— Наистина, не се сетих за това. Когато те открих, Реджина вече нямаше никакво значение за мене. И без това смятах да разваля годежа при първа възможност, но по време на война човек не може винаги да прави това, което иска.
Той се отпусна на леглото до нея, почувствал внезапна умора. Сега не го интересуваше какво е правила или с кого. Никога нямаше да я упреква за миналото, само бъдещето им имаше значение. Колко ли мъже е имала за една седмица, запита се той все пак. Дори един да беше, пак щеше да е много, дочу тъничко вътрешно гласче. Но Ник бързо отстрани противната мисъл.
— Какво те кара да смяташ, че ще интересувам от някоя синя куртка? — нападна го Еме. — Вашите войници съсипаха родния ми край разориха хората, изнасилваха и убиваха, рушаха и опожаряваха. Мразя те, мразя и всичко свързано с тебе. Защо просто не ни оставиш на мира?
Очите на Ник блеснаха в ярък зелен огън.
— Ти не ме мразиш, скъпа. Имаме дете, забрави ли?
— Как да забравя? Години наред живях в страх, че някой ден ще научиш за Бранд и ще ми го отнемеш. Беше самонадеяно от моя страна да мисля така, като се има предвид, че ти явно не се интересуваше какво е станало с мене, след като си прибра дълга на честта, който ти дължах. Но това се случи. Срещнахме се отново в не толкова прекрасни обстоятелства, бих казала, и сега ти искаш да ми вземеш Бранд. Как ще ми обясниш това?
— Съдба, скъпа. Трябвало е да стане. Точно както любовта помежду ни. Няма да ти отнема сина. Ти, Бранд и Савана идвате с мене във Вашингтон.
Еме се надигна.
— Какво! Как ли пък не! Никога няма да стъпя в този град. Колкото до любовта помежду ни, защо не си признаеш, че изпитваш само страст към мене? Искаш да отида с тебе във Вашингтон само защото искаш сина си, не защото имаш чувства към мене.
— Грешиш, скъпа. Да, искам Бранд, но не без тебе. Признавам, че изпитвам страст към тебе, но не е само това. Ако се страхуваш, че един ден ще започна да мисля лошо за тебе, защото… защото си дошла тук, бъди сигурна, че никога повече няма да говоря за това. Не ми харесва, но приемам, че си го направила от отчаяние и безизходица.
— Колко галантно от твоя страна — озъби се Еме. — Но съвсем ненужно. Не съм спала с никого, откакто Реджина те отведе от „Високите дъбове“.
Радостта се надигна на талази в него и сърцето му преля от щастие. Твърде хубаво беше, за да повярва. Еме беше вече цяла седмица при госпожица Мона. Как е възможно да не е спала с нито един мъж? Тя видя доволното му изражение, но веднага съзря и помрачаващото го безпокойство.