Реките бяха малко, почти пресъхнали от лятната жега, трева почти нямаше, а дърветата бяха рядкост. Дори в планините бе сухо и прашно. Единствената по-голяма река бе Пекос, но тя вече бе останала зад тях.
— Дявол те взел, Люк Стърлинг! — мърмореше тя, като си свали кърпата и избърса потта и праха по лицето и врата си. — За последен път се съгласявам ти да водиш. Аз искам да намеря Данди толкова, колкото и ти, но още два дни път при малко повече удобство нямаше да са от голямо значение. Кътър още бе в Ел Пасо, какво те кара да смяташ, че Данди няма да е в Галвстън или в някои от градовете по крайбрежието?
— Защото вървя по следите му от година — припомни й Люк. — Той е хлъзгав като мазно прасе и два пъти по-предпазлив. Сякаш по неестествен начин научава кога се приближавам. Може да съм само на часове път след него и той духва яко дим. По дяволите, уморих се да откривам къде е, но да оставам с празни ръце.
Като въздъхна, тя се примири с безмилостното слънце и праха, който дразнеше гърлото. Просто не можеше да се разговаря с него в такива моменти, когато твърдо си е наумил да бъде неговата воля. До Сан Антонио им предстоеше още пет дни път. Чарити яздеше до Люк, изпаднала във вцепенение от силната жега, когато изведнъж забеляза, че слънцето не е така ярко като друг път. Вятърът се усилваше и около тях небето бе добило някакъв странен, жълтеникаво — кафяв оттенък и се сливаше с хоризонта така, че тя вече не различаваше земята от небето. На югозапад, близо до земята, се оформяше застрашителен облак.
— Какво става? — запита тя, като забеляза дълбоката бръчка, която проряза челото на Люк.
— Пясъчна буря — кратко обясни той, а погледът му зашари пред тях. — Изглежда, се насочва право към нас. По-добре да намерим подслон, и то бързо.
Още докато Люк говореше, вятърът се усили, вдигаше и извиваше във вихрушки пясък и прах, шибаше лицата им и падаше във вратовете им.
— Нахлупи шапката върху лицето си и покрий устата и носа си с кърпата! — извика той. — Облечи си мушамата, вдигни и придърпай яката около врата си.
Макар че бе сигурна, че ще се запари в мушамата, тя послуша съвета му, тъй като вече усещаше прашинки между кожата и дрехите си, докато несръчно се опитваше да си нахлузи шлифера. Вятърът заплашваше да го издърпа от ръцете й, преди да успее да го загърне около тялото си. По-бърз от нея, Люк скочи на земята, сграбчи една риза, която измъкна от дисагите си, и започна борба с вятъра и капризния кон, докато му завърже плата около главата. От нейните дисаги той изтръгна черната й фуста, за да покрие кобилата й.
Объркана, тя извика през воя на вятъра.
— Ще се задушат! Няма да виждат!
— Те и сега не виждат! — изрева в отговор той. — Така поне няма да им се напълнят очите и ноздрите!
Тя осъзна, че той е прав.
Без нищо да спира хвърчащия пясък, конете ще се задушат от него, като се събере в носовете и гърлата им.
Като продължиха да яздят и с мъка си проправяха път през гъстата завеса от прах, тя се чудеше дали и нея ще я сполети подобна участ. Макар че кърпата бе покрила носа и ушите, през нея и над нея преминаваха прашинки. Очите ги смъдяха и от тях се стичаха сълзи, миглите почти не можеха да спрат праха. През слоевете дрехи, той шибаше телата им, като стържеше и жулеше, сякаш ги търкат с четка с твърди косми. Прахът се промъкваше в ушите им, хрущеше между зъбите, когато се опитваха да дишат. Полепваше по гърлата им.
Чарити изобщо не можеше да си представи къде ще намерят подслон в това пусто плато. Ако напреде й се изпречеше планина, тя сигурно щеше да се блъсне в нея.
Навярно провидението направляваше стъпките им. Нямаше друго обяснение за това, че съвсем ненадейно се натъкнаха на пещера. Люк пръв я видя, а тя щеше да я подмине и изобщо да не я забележи.
Като хвана юздите на кобилата й, той се опита да надвика бурята.
— Нататък! — и поведе конете към тъмния вход навътре в пещерата.
Да влезеш през райските порти, сигурно нямаше да е толкова приятно. Сега, когато от три страни ги обграждаше яка скала, шумът от бурята стихна до приглушен вой. Тук вятърът почти не ги достигаше и прахът не забиваше остри зъби в плътта им.
Чарити свали шала от лицето си и се опита да си поеме дълбоко дъх — първия през почти цял час, но се задави от праха, наслоен в гърлото й. Раздра я такава кашлица, че трябваше да се наведе и да се улови за високата част на седлото, за да не падне. Това, което си спомняше, бе, че Люк я смъкна от седлото и я тупаше по гърба. Когато спазмите стихнаха, той я положи на земята. Поднесе й манерката.
— Напълни си устата, но не гълтай — заповяда той. — Изплакни си устата и изплюй! После, когато измиеш повечето от праха, пий бавно. Не пий на едри глътки, че пак ще се задавиш.