Тя едва устоя на желанието си да направи обратното на това, което Люк нареди. Най-много от всичко на света искаше да усети само как хладката, с вкус на тенеке течност се стича по пресъхналото й гърло. Накрая, като се опря тежко на рамото му, дишаното й се успокои.
— В безопасност ли сме? — изграчи тя.
— Така смятам, щом не сме на вятър.
Сякаш думите му разгневиха някой бог на бурята, та в пещерата нахлу вятър и ги засипа с пясък.
— Може би трябва да отидем по-навътре — предложи той, като почистваше насълзените си от прах очи.
Като се върна към входа, започна да дърпа един малък храст, опитвайки се да го изтръгне от несигурното му гнездо в земята. След няколко опита той се изскубна с корените и Люк го довлече при нея.
— Можем да го скършим, да увием плат около него и да си направим факел. Няма да изтрае дълго, но нямаме друг избор.
Оказа се, че факлите им горяха по-дълго, отколкото очакваха. Короните им бяха покрити с някакво черно вещество, плътно и хлъзгаво, с отвратителна миризма, но което гореше великолепно. Като приложиха първоначалната идея на Люк, те увиха резервните си ризи около корените и ги напоиха с тъмната маслена точност, после ги използуваха да си осветяват пътя в тъмните кътчета на пещерата. С всяка стъпка те навлизаха все по-дълбоко в неизвестното.
23.
Този непознат, тъмен свят, осветен само от призрачните мъждукащи пламъчета на факлите им, не приличаше на нищо, което бяха виждали досега. Не много навътре подът изведнъж стана стръмен. Галерията се стесни и това ги принуди да оставят конете, но Люк бе вече много любопитен и му се искаше да продължи без тях, поне за малко. Като си представи змии, мечки и какви ли не зверове да се спотайват в мрака, Чарити не бе така въодушевена. Но тъй като изгледът да остане сама й се видя по-страшен, тя неохотно го последва.
— Ще си вземем въжетата, за всеки случай — предложи Люк, като тръгна пръв.
Тъй като охотно се съгласи с всички мерки, които щяха да направят приключението не толкова опасно, Чарити провери дали камшикът е закачен на колана й и дали ножът е в ножницата. И за всеки случай, тъй като знаеше как Люк все ги въвлича в положения, където остават без вода, тя метна една манерка на рамо.
Колкото по-нататък отиваха, толкова по-студена и влажна ставаше пещерата, а по стените и пода се забелязваше влажен слой, който блестеше на светлината на факлите. Галерията отново се разшири и даде възможност на Чарити да върви редом с Люк. Макар че все още виждаше само на няколко крачки напред, това й вдъхна повече кураж, отколкото само да гледа широкия му гръб.
— Виж! — тихо възкликна Люк, като докосна с ръка стената. След като погали грапавината, приличаща на замръзнала тънка струйка вода, оцветена в розово, ръката му остана суха.
— Очарователно — язвително каза Чарити, като потри настръхналите си ръце. Мястото продължаваше да не й харесва и съвсем не бе сигурна дали кожата й настръхна от студ, или чисто и просто от страх. Тя пристъпи встрани, като го дръпна за ръкава, но не погледна къде стъпва, нетърпелива да приключи тази мрачна разходка и да се върне до входа, независимо дали продължава бурята.
Изведнъж краката й се подхлъзнаха. Като падна, тя дръпна и Люк след себе си. Плъзна се по задник и полетя надолу с главоломна скорост — Люк след нея. И двамата се спуснаха стремглаво по един широк, стръмен и гладък улей. Тя се приземи със силно тупване, Люк връхлетя върху нея и я завъртя зашеметяващо. Двамата продължиха да се пързалят още няколко крачки и се спряха до една купчина лед.
Но това изобщо не бе лед. Бе някакъв израстък, поникнал от пода на огромната зала, изпълнена с подобни купчини, всички с различна форма и цвят. Още такива странни израстъци висяха от покрива на пещерата. Други пък сякаш обграждаха стените в потоци от цветове. Гледката бе великолепна и те почти не вярваха на очите си. Сякаш бяха паднали в дупката на заек.
Това бе един от малкото случаи в живота й, когато Чарити остана безмълвна. Очите й станаха огромни от удивление, докато се оглеждаше наоколо. Застанал до нея, Люк също бе онемял. Бяха обградени от блещукащи и искрящи каменни образувания, сякаш бяха попаднали в някаква тайнствена приказна земя или в детската стая на някой гигант, осеяна с блестящи стъклени блокчета със странна форма.
Някои бяха толкова прозрачни, че се виждаше през тях. Други приличаха на оцветени. Спираловидни форми танцуваха по стените и й напомняха рози. Някои от формите бяха дебели като търбух на кон, други бяха невероятно тънки и нежни, като заплетени дипли от най-фината дантела. Сякаш пръснати от палитрата на художник, им се усмихваха всички цветове на дъгата, които можеха да си представят. Много от тях излъчваха собствена светлина и осветяваха цялата зала в мека светлина — много щастливо обстоятелство, тъй като Чарити и Люк бяха загубили факлите си при падането и те все още горяха в горната част на галерията, твърде далеч от тях.