Някакво спокойствие обгърна Чарити и Люк го наруши, като прошепна в ухото й:
— Хайде да поплуваме.
Тя поклати глава и изтъкна първото извинение, което й хрумна.
— Нямам бански костюм.
— Не ти трябва. Можеш да плуваш по долно бельо или най-добре гола — той посочи безлюдния бряг. — Никой няма да те види, освен мен.
Докато говореше, той си съблече дрехите, свали и тези на Чарити, като я остави по долна риза.
— Но не е ли опасно? — възрази тя. — Няма ли акули тук?
Той тихо се засмя.
— Ще те пазя от всяка акула, която иска да си гризне от вкусната ти плът. Ще им кажа, че си моя и не искам да те деля с никого.
Тя също се засмя, като си представи такъв разговор.
— Предполагам, че те ще те послушат и ще си заминат — сухо подхвърли тя, — като видят, че ти самият си акула.
Като не я остави да спори повече, Люк я грабна и я понесе, а тя пищеше и се гърчеше. Когато водата стигна до гърдите му, той я завъртя в кръг и без да предупреди, я хвърли в тъмните води.
Само за секунда тя потъна в мрачния, безмълвен свят, загубила ориентация, неспособна да различи къде е горе и къде — долу. Не бе успяла да си поеме дъх, като падна, и сега бе твърде късно. Тя се мяташе й риташе, а в гърдите й се надигна писък, който не смееше да изкрещи, защото никой нямаше да чуе. Обзе я пълен ужас, който й отне способността да мисли и я изпълни с такава паника, каквато бе изпитала само през нощта, когато Джони умря.
А сега и тя щеше да умре. Тя със сигурност го знаеше, както си знаеше и името, както разпознаваше лицето си в огледалото. Гърдите й пламтяха, дробовете й се молеха за въздух, очите й бяха широко отворени и се взираха в непрогледния мрак. Кракът й докосна нещо твърдо и тя изплашена се дръпна. За кратко пръстите й докоснаха песъчливото дъно на морето, но вълните я тласнаха, преди да успее здраво да стъпи, като я дърпаха и блъскаха, сякаш е парцалена кукла. Мрак, по-гъст и от този, в който се носеше, нахлу в нея през очите й. След една последна безмълвна молба за помощ, тя отстъпи пред нуждата на дробовете си, до болка жадуващи въздух, и вдиша вода през носа и устата.
Люк оглеждаше повърхността на водата с тревожен поглед. Когато я хвърли във водата, той очакваше да я види да си подава главата и да се смее или да го ругае. Но тя не се показа. Или пък, ако се бе показала, нарочно мълчеше може би, за да му даде заслужен урок. А секундите се нижеха бързо и той обезумя от тревога. Може би е попаднала в измамното течение, което я е отнесло по-нататък.
Нещо се отри в крака му и веднага изчезна, преди да успее да го сграбчи. Той пак се взря в пенливите вълни, като проклинаше и тях, и мрака, и себе си, че постъпи така глупаво.
Още веднъж нещо погали крака му, нещо фино и мрежесто като паяжина или коса! Като се гмурна под повърхността, той стисна неистово и уви пръстите си в дългите кичури, които се опънаха и едва не се изплъзнаха от ръката му, когато приливът ги повлече.
„Не! — извика съзнанието му, като че ли морето бе живо същество. — Няма да ти я дам!“
Сантиметър по сантиметър той я придърпваше по-близо, докато ръцете му усетиха лицето й, а отпуснатите й ръце се размятаха от вълните. После той успя да я улови здраво и издърпа безжизненото й тяло на брега.
Солена вода се изцеждаше от косата му, очите му смъдяха от солта и сълзите, които се стичаха по лицето му. Като я сграбчи здраво в ръцете си, той я раздруса напред — назад, с наведена до нейната глава.
— Моля ти се! Моля ти се, господи! — молеше се той. Не ми я отнемай сега! — той я стисна по-силно, обви тялото й като в железен обръч.
Тя изпусна някакво слабо, задавено кашляне. И пак. После я разтърси конвулсивна, давеща кашлица, от която плюеше вода върху двамата, сякаш никога нямаше да спре. Изведнъж Люк започна бързо да действува. Като я преобърна върху едната си ръка, той започна да я тупа по гърба, без да обръща внимание на слабите й протести.
— Хайде, скъпа! Ха така! Изхвърли водата! Дишай! Дишай, мила!
Най-после спазмите спряха, тя се отпусна в обятията му, като дишаше тежко и трепереше като трепетлика в буря. Когато най-сетне успя да проговори, тя яростно изграчи.
— Идиот такъв! Не… мога да плувам!
Сега, когато кризата бе преминала, той изкрещя като израз на смесица от облекчение и гняв, които го изпълниха.
— Защо не каза, глупачка такава? Не, ти бръщолевиш за бански, акули и тем подобни, а и дума не казваш, че не можеш да плуваш. Ще те раздрусам така, че зъбите ти ще затракат.