Неохотно и с трепет Чарити се съгласи, но не го поправи в предположението му, че Люк й е съпруг. Тя изтърпя прегледа със стиснати зъби, храбро борейки се с познатия страх, който надигна глава, когато докторът повдигна полата й, както и с огромното унижение, което изпита, като пренебрегнаха чувството й за благоприличие в името на медицината. Лекарят продължи, сякаш всичките му пациентки така бурно се сепваха, като ги докоснеше.
Най-после, когато Чарити мислеше, че няма да издържи повече, той с усмивка се произнесе:
— Е, мамичко, бих казал, че ще люлееш люлка през ранна пролет — края на март или началото на април, по моя преценка.
— Не може да бъде — прошепна тя, като се взираше в него, и усещаше ту прилив на надежда, ту отлив, после пак прилив, когато той кимна.
— Как е възможно?
Той поклати глава, сякаш и сам се чудеше, и каза:
— Понякога, когато най-малко очакваме, се оказва, че тялото има чудни начини да се лекува, а ние често не ги разбираме. Това е едно от нещата, които правят медицината предизвикателство и носят удовлетворение.
— Сигурен сте? Не сте сбъркали? — запита тя, почти изплашена, че отговорът му няма да е този, който сърцето й копнееше да чуе, който трябваше да се потвърди още веднъж от жадния й слух.
— Нямаше да ти кажа, ако не бях абсолютно сигурен. Е, ти ли ще съобщиш прекрасната новина на нетърпеливия съпруг или аз?
Последното нещо, което й се искаше в този момент, беше докторът да изтърси новината и да открие, че не са женени. Трябваше й време да помисли, да свикне с това вълнуващо събитие. И колкото и да й се искаше да го сподели с Люк, толкова й се искаше първо самата тя да го вкуси, да му се порадва и да повярва.
— Не. Искам аз да му кажа. Моля ви.
26.
Но не му каза. Не тогава. Не и през нощта, когато се любиха и той много внимаваше да не докосне ранената й лява ръка. Нито на следващия ден, нито на по-следващия. Ръката й заздравя достатъчно, за да може да язди, без да почувствува болка, а тя още не му бе казала за бебето.
Почти се страхуваше да му каже, за да не се окаже невярно или нещо да се случи, както стана преди. Тогава и двамата ще бъдат съкрушени…
Тя все си спомняше — с Джони тъкмо бяха научили, че ще стават родители, когато ги връхлетя нещастието. Колкото и неразумно да звучеше, не искаше да рискува нещо подобно да се случи пак. Според нейния особен начин на мислене, колкото повече изчакваше, преди да каже, толкова по-дълго й се струваше, че ще може да се предпази от съдбата. Освен това несъмнено знаеше, че щом каже на Люк, той ще настоява да се оженят. Не че не искаше да се омъжи за него, особено сега, когато можеше да му даде поне едно дете, освен себе си. Люк в крайна сметка щеше да има семейство, ако всичко се развиеше добре. А тя го обичаше безумно.
Но Люк също така щеше да иска тя да се откаже от намерението си да отмъсти. Вече неведнъж бе настоявал. А тя не бе готова. Ако наистина бе бременна, не й се искаше детето да се ражда в свят, в който още вилнеят Уийзъл, Уайти и Бронк. При всичките други злини и уловки, които можеха да я сполетят, тя не можеше да забрави тази неотложна нужда да продължи и да унищожи тези убийци. Ако не го направеше, трябваше да живее с постоянния страх, че ще се появят внезапно някой ден и пак ще разрушат щастието й.
Ако Люк се чудеше защо Чарити става понякога мълчалива и изглежда замислена, казваше си, че все още се възстановява от раната. Естествено бе раняването да я занимава известно време, тъй като почти се бе докоснала до смъртта. Или пък предишното й неразположение все още я измъчваше, макар че изглеждаше много по-добре. Много рядко стомахът й създаваше предишните неприятности, освен ако тя не се стараеше да ги скрива, за да не се суети около нея толкова. А може би упорито преценяваше къде е най-вероятно да открият останалите трима разбойници и как да ги заловят.
Но как да си обясни тази усмивчица, която се прокрадваше на лицето й от време на време? Докато яздеха, той я улавяше, че си тананика весело и безгрижно като птичка. Или пък добиваше този особен израз на ангелско излъчване, с искрящи очи, сякаш крие огромна тайна, която светът не знае.
Дразнеше се, защото може би криеше нещо и не искаше да сподели мислите си с него, но бе твърде упорита, за да я накара да проговори.
Щеше да го направи, ако сама пожелаеше да му каже какво я вълнува. А дотогава той ще си мълчи и няма да пита… и ще се пържи на бавен огън.
Когато пристигнаха във Форт Уърт, трябваше да вземат решение. Можеха да продължат направо на север — от Чишолм през Оклахома до Източен Канзас — територия, която не бяха претърсили, а можеха да свият на запад към Уичита Фолз и да следват Западния път на север до Додж Сити и да се върнат по пътя, по който бяха тръгнали. Времето беше важен фактор, тъй като бе средата на септември. Стадата добитък намаляваха. Зимата скоро щеше да настъпи и те имаха малко време да завършат диренето си, преди да им се наложи да се откажат до пролетта.