Известно време яздиха мълчаливо, а Люк премисляше разни планове, като се опитваше да прецени какъв ще е най-добрият начин на действие, особено като се имаше предвид странното поведение на Бронк. Изведнъж, явно без причина, той спря коня си. Чарити и Люк направиха същото, защото му нямаха доверие да го оставят зад себе си. Когато извади пушката си от калъфа, и Люк се хвана за револвера. Но Бронк не обърна внимание — взираше се в далечината и се целеше в нещо, което никой от другите двама не виждаше.
Като изстреля няколко патрона, той изкрещя:
— Хванах те, кучи сине! Това ще те научи да не крадеш добитъка ми, мръсен индианец такъв! — той пъхна пушката в калъфа, като през цялото време мърмореше. — Трябва да ги научим тия червенокожи диваци, че мястото им е в резервата, това е.
Само след секунди Бронк си свирукаше весела мелодия и яздеше съвсем безгрижно!
В погледите, които Чарити и Люк си размениха, се четеше предпазливост и невяра. Там нямаше никакви индианци, нямаше никой, а доколкото знаеха, Бронк нямаше никакъв добитък. Бе адски зловещо да гледат как си променя настроението бързо и лесно, както хамелеонът променя цвета си. По всичко личеше, че този е луд, много по-опасен от другите.
— Хубаво седло имаш — подхвърли Люк след няколко минути, за да завърже разговор. — Откъде го взе?
— Благодаря. Харесах го, щом го видях. Купих го от някакъв мексиканец към Ел Пасо.
Откраднал го е по-вероятно, помисли си Чарити, като преглътна омразата, която се надигна в гърлото й, сигурно след като е убил собственика му.
— Така ли? Искаш ли да го продадеш, а?
— Не. Това седло е моята радост и гордост. Повечето искат да ги погребат с ботушите. А аз? Аз искам да ме погребат със седлото.
Изведнъж гласът на Люк прозвуча хладен и страшен.
— Неприятно ми е да те разочаровам, Бронк, но няма да стане така.
Бронк повдигна изненадан глава и погледът му стана предпазлив.
— Откъде знаеш името ми? Срещали ли сме се някъде преди?
— Не сме. Но ти си имал някаква среща с Чарити преди около година. Около Додж Сити. Ти и петима от приятелите ти. Тя, естествено, не е харесала начина ти на представяне, нито особения ти хумор. Вече звучи ли ти познато?
Докато Люк говореше, Бронк се извърна към Чарити. Той втренчено се загледа и най-после я позна.
Тогава шибна коня и го подкара в галоп, като забиваше шпорите в хълбоците му.
— Я, я! — викаше той и ръгаше животното да бяга по-бързо.
Люк и Чарити нямаха намерение да оставят жертвата да избяга така лесно и пришпориха конете си след него. В продължение на няколко минути го следваха отблизо и неумолимо като собствената му сянка. После изведнъж конят на Бронк падна, сякаш са го застреляли.
Само бързите рефлекси на Люк ги спасиха от същата съдба, тъй като той дръпна юздите на коня на Чарити, както и на своя. Силното дръпване накара коня й да извърне глава встрани, докато носът му почти докосна ботуша й, а неговият кон се изправи изплашен, но Люк успя да ги спре. Намираха се непосредствено пред ужасната мрежа от ръждива бодлива тел, в която Бронк и конят му се бяха оплели.
Клетото животно се мяташе, като се опитваше да се освободи, но някои от бодлите вече се бяха забили дълбоко в кожата му. Бронк бе още на коня, десният му крак бе на стремето, здраво притиснат от тежкото, подскачащо животно. При всяко помръдване на коня Бронк изпищяваше от болка, кожата му бе разкъсана и кървеше, а кракът, ако не бе счупен, сигурно бе много болезнено смачкан.
От гърба на жребеца си Люк погледна Бронк с презрение. Този се бе смял, когато бе раздрал бедрата на Чарити с шпорите си, от което в нежната й плът бяха останали дълбоки белези, и Люк изобщо не го жалеше сега.
— Знаеш ли, досега не можех да реша какво земно наказание ще е достатъчно ужасно за теб.
Измъченото цвилене на коня събуждаше истинско съчувствие у Чарити и опъваше нервите й, но към Бронк в момента не можеше да изпита никакво съжаление. Тя смяташе, че той бе най-лошият от всички — умишлено жесток и присмехулен — че той изпита най-сатанинско удоволствие от изнасилването и й причини най-силна болка. Докато е жива, всеки път, когато се къпе или облича и погледне краката си, те ще й напомнят за тази безумна жестокост.
— К… какво имаш предвид, Люк? — запита тя, силно разтреперана, все още в лапите на мъчителните си спомени.
— Предлагам да освободим коня. После смятам, че трябва добре да увием Бронк в бодливото му гнездо и да го оставим на лешоядите. Естествено, от теб зависи, мила. Твой е и прави с него каквото пожелаеш. Но смятам, че е много странен обрат на съдбата след това, което причини на теб, да се оплете в нещо, наподобяващо на стотици шпори, нали? Сякаш съдбата отново се намесва и ни освобождава от неприятната задача ние да го убием. Не мога да измисля по-справедлива смърт от бавното мъчение.