Изненадата я разтърси и засъска във вените й, сякаш светкавица я бе улучила. Докато държеше на прицел обекта си, със замаяното си съзнание Чарити разбра, че Люк бързо се справи с втория нападател — по-дребния, с черти на пор — Уийзъл.
Люк отправи крадешком един поглед към Чарити и разбра, че само той е в състояние да действува. За щастие престъпниците не усетиха това. Бързо и сръчно той събра револверите, претърси двамата за скрито оръжие и ги завърза здраво с гръб един към друг. През цялото време Чарити остана неподвижна и втренчена на седлото, а другата продължаваше да пищи.
28.
След като премина първоначалният шок и умът на Чарити проработи отново и, тя се опита да утеши обезумялата жена. Когато се успокои достатъчно, за да им каже името си, те научиха, че тя е Ана Макгий. Тя и съпругът й Уил се били отправили на юг към Тексас да търсят работа в някое ранчо за добитък. Уил вече нямаше да пътува. Той бе мъртъв. Ана, на тридесет и две години, искаше само да го придружи в блажения му покой.
— Ако бяхте дошли няколко минутки по-рано… — плачеше Ана, а Люк и Чарити се чувстваха още по-потиснати. — О, какво ще правя без моя Уил?
Всички спаха много малко през дългата нощ, а Ана плака и притиска до себе си безжизненото тяло на Уил. Люк изправи каруцата и прибра разпилените им вещи. Той се погрижи за конете, стъкна огън и внимателно пазеше пленниците.
Макар че никой не бе гладен, Чарити приготви вечеря, но отказа да предложи на двамата мъже, които лежаха завързани само на няколко крачки и стенеха. Не се погрижи и за раните им. И Люк не предложи, а като забеляза изпълнените с омраза погледи, които им отправяше Чарити, не направи опит и сам да го свърши. Раните им не бяха опасни, макар че щяха да загубят много кръв. А ако умрат от загуба на кръв или пък раните се инфектират и ги втресе, кой го е грижа?
Не и клетата Ана. Със сигурност не и Чарити. Люк нямаше защо да пита. Само като я погледна, разбра, че са открили последните двама от убийците на Джон Приндъл, последните от шестимата, които я бяха изнасилили. Натъкването на тях при тези обстоятелства върна Чарити в спомените й и почти я накара да изживее всичко отново, а това я вбеси не само заради самата нея, но и заради Ана.
— Искаш ли да ги издърпам встрани и да ги убия? — сериозно я запита Люк.
За негова изненада тя поклати глава.
— Не. Изстрелите само ще изплашат Ана повече.
— Може и да не ги застрелям, скъпа — каза й той.
Тя отново отказа.
— Наситих се на убийства, ще ми стигне за цял живот — тихо призна тя. — Не искам да проливам повече чужда кръв, Люк. Не искам да ми тежи на душата. Сега трябва да мисля за детето ни и какво това насилие може да причини на мъничкия живот в мен. Ако нямаш нищо против, предпочитам да заведем тези двамата в Додж Сити и да ги предадем на шерифа. Нека ги осъдят. Нека ги обесят. Клетвата ми за отмъщение ще се изпълни дори ако умрат от други ръце, а не от моите или твоите.
Макар и да не бе сигурен, че собствената му жажда да отмъсти заради нея ще се утоли, ако уредят нещата по този начин, Люк се съгласи. Той нямаше представа какво трябва да правят бременните жени, но бе чувал някакви бабини приказки за бебета, които се раждат белязани или осакатени, ако майката е била свидетел на насилие, докато е била с детето в утробата си. Не бе сигурен дали трябва да вярва на тези глупости, но и не искаше да поема риска със собственото си дете. Ако Чарити иска законът да съди тези двамата, така да бъде.
Когато слънцето най-после разпръсна първите си топли лъчи над хоризонта, те вдигнаха бивака и се приготвиха да тръгнат към Додж Сити, който беше на два дни.
— Госпожо? — Люк клекна до Ана, като се затрудни да открие очите й на подутото от плач лице. — Госпожо, скоро трябва да тръгваме. Трябва да решите какво да правим с тялото на съпруга ви. Ще е по-добре за всички, ако го погребем тук сега, но ако настоявате, ще го закараме в Додж и ще го погребем там.
Както се надяваше, Ана го остави той да реши, тъй като бе твърде сломена от скръб, за да решава сама. Когато хвърлиха и последната лопата пръст на гроба, Чарити горещо се помоли за душата на убития и Люк за пръв път разбра колко набожна е била някога. Те положиха на гроба букетче есенни цветя от прерията и сложиха един груб кръст, скован от счупена дъска от каруцата, за да се знае къде почива в мир, Макгий.