Обаче образованието му внезапно прекъсна, когато племенницата на неговия благодетел го обвини, че се е опитал да я обезчести. Напразно Мейно бе протестирал, че е невинен, и нямаше значение, че жената бе грозничка стара мома с няколко години по-голяма от него и бе апетитна колкото вкиснато мляко.
Достатъчно разумен още на четиринадесет години, за да схване, че животът му е в опасност, Мейно побягна. Вместо да излага на опасност племето си, той се присъедини за известно време към една банда от наемници — команчи. После прекара известно време в Мексико с банда от апачи. Накрая, дори за свое собствено удивление, той се завъртя на 360 градуса и се присъедини към армията на САЩ като разузнавач и преводач и облече същата униформа, която баща му бе носил преди толкова много години.
Когато племето на майка му най-после бе принудено да живее в резерват, той се опита да облекчи съдбата им, като служеше за преводач и на двете страни. До смъртта на майка си по време на епидемия от треска с част от армейската си заплата й купуваше храна, тъй като дажбите в резервата бяха оскъдни.
Това бе преди една година. Малко след това Мейно върна униформата си, взе си коня и десетгодишната пенсия и се уволни от армията. Оттогава скиташе, пътуваше безцелно в търсене на собственото си аз.
Досега. Допреди няколко дни, когато глупаво бе оставил състраданието да надделее над здравия разум. И все пак, суеверен, както повечето хора от племето на майка му, Мейно не можеше да не се чуди дали това е трябвало да се случи. В края на краищата, като спаси бялата жена на име Чарити, той се срещна с другата, на име Сю, и сега знаеше, че тя е сестра на доктора и не бе нечия съпруга. Нима съдбата се е носила с вятъра тази сутрин и го е довела до това място, до този град? При тази жена с очи на пума, която събуждаше такава нежна мелодия в душата му?
На единадесетия ден от възстановяването й — първия ден, когато Чарити можеше да седи подпряна в леглото — доктор Нелсън най-после я сметна за достатъчно силна, за да позволи на шериф Мастърсън да я разпита.
— Само за няколко минути, Бат — предупреди Нелсън. — Бог да ти е на помощ, ако я разстроиш и влошиш състоянието й. Жив ще те одера. Преди няколко дена настъпи инфекция и едва успях да й спася крака. Един нов пристъп на треска и можем да я загубим.
Високият представител на закона почти на пръсти се приближи до леглото й, бомбето и бастуна държеше учтиво пред себе си. Като се вгледа в нея, Мастърсън не успя да прикрие едно неволно потръпване. Красивото преди лице на Чарити сега бе покрито с многобройни синини. Бе отслабнала — скулите й изпъкваха, страните й бяха хлътнали. Сю беше вчесала косата на Чарити в една дълга стегната плитка, която висеше през рамото й, но косата й нямаше предишния блясък, както и очите й. Потънали дълбоко в орбитите, те се взираха в него, сериозни до безжизненост.
— Чарити? — Бат се изкашля смутено. Той притегли стола по-близо до леглото, седна и взе ръката й в своята.
Подскочи изненадан, когато Чарити рязко си дръпна ръката, и я погледна въпросително.
— Предпочита да не я докосват — побърза да обясни Сю.
Бат кимна, като си мислеше, че след всичко, което бе преживяла, нищо чудно, че не искаше да я докосва мъж. Той продължи разговора делово, за което бе дошъл.
— Колкото и да не искам, ще трябва да ти задам няколко въпроса относно това, което се случи с теб и Джон — когато тя продължи да го гледа безизразно, той запита: — Разбираш какво казвам, нали, Чарити?
Бавно, неохотно, тя кимна. „Да.“ Тази едничка дума се чу дрезгаво, сякаш гърлото й бе ръждясало от дългото мълчание.
Бат веднага се пресегна за чашата с вода на шкафчето до леглото, като почти я събори във вълнението си.
— Заповядай — каза той и поднесе чашата до изсъхналите й от треската устни. — Може би това ще помогне.
Доктор Нелсън бързо взе чашата, преди Чарити да се е измокрила.
— Бат, водата няма да помогне много. Гласните струни на Чарити са увредени и гласът й може да остане дрезгав за известно време, може би и за цял живот.
Погледът на Бат се спря върху бялата превръзка, която опасваше шията й.
— Не разбрах. Съжалявам.
Настъпи дълбока тишина, после Бат отново шумно се изкашля и каза:
— Чарити, спомняш ли си нещо от онази нощ на нападението?
Тя открито срещна погледа му.
— Всичко — изграчи тя. Грубият й глас го накара да потръпне, сякаш собственото му гърло го заболя само като я слушаше.
— Можеш ли да разпознаеш мъжа?
— Мъжете — поправи го тя. — Шестима мъже.
— Шестима? — повтори Бат, като повдигна учудено вежди. — Сигурна ли си?