За пръв път, след почти две седмици, усмивка заигра в крайчеца на устните й, но не весела, а подигравателна.
— Аз бях там — изтъкна тя.
Горещина пропълзя по врата на Бат и заля лицето му.
— Дааа, била си. Можеш ли да опишеш някого от тях? Спомените за тази адска нощ внезапно я заляха, дъхът й секна. Капки пот избиха по челото й. От страх очите й се разшириха, а пръстите й се вкопчиха в завивките. От гърлото й се изтръгна хленч, последван от други.
Доктор Нелсън веднага мина покрай Бат, който седеше като замръзнал на стола си и не знаеше какво да прави.
— Достатъчно, шерифе. Трябва да си тръгваш.
Анди се наведе над нея, измери пулса й, провери зениците й, избърса потта от челото й.
— Няма нищо, Чарити. Всичко е наред. Тук си в безопасност. Никой няма да ти причини зло. Чуваш ли ме, Чарити? Никой няма да ти причини зло.
— Все пак трябва да я разпитам — настоя Бат, като изви врат, за да погледне зад гърба на доктора.
— По-късно. Друг път. Не виждаш ли, че още не е в състояние да отговаря на въпросите ти? А сега излизай, преди да съм те изхвърлил.
Измина доста време, преди тя да се успокои и да започне да разпознава действителните неща, и много повече — преди да спре да трепери.
Чарити се ужаси от собствената си слабост и се срамуваше, че не е успяла да се овладее пред шерифа. Бе позволила страхът да я екове и по този начин отново бе станала жертва на онези зверове. Докато не овладее страха си, победата щеше да е все тяхна.
— Не! — извика тя, като стресна и себе си, и Сю, която седеше при нея.
— Чарити? — попита колебливо Сю. — Какво има? Погледите на двете приятелки се срещнаха.
— Няма да ги оставя да победят! Няма да ги оставя да се измъкнат! Просто няма!
— Кой, Чарити?
— Онези животни! Онези свине! Сю, моля те, донеси ми хартия и молив. После искам да отидеш да намериш шериф Мастърсън и да му кажеш, че искам да говоря с него.
Челото на Сю се сбърчи.
— Сигурна ли си, мила? Знаеш какво се случи последния път?
— Сигурна съм. Поне трябва да опитам. Убийците на Джон трябва да платят, а аз съм единствената, която може да помогне това да стане.
Листът хартия, който Чарити подаде на шериф Мастърсън малко по-късно, съдържаше имената и описанията на шестимата мъже, които бяха нападнали нея и Джон. Намираше за твърде неудобно да обсъжда с него подробностите от изнасилването, но бе успяла да овладее страха си достатъчно, за да изброи имената на нападателите и физическите им особености.
— Джеб — зачете Мастърсън. — Кестенява коса, кестеняви очи, обикновен на ръст, липсват му първите два пръста на лявата ръка. Уийзъл. Дребен, слаб, късоглед, близко разположени очи. Оплешивява, името му подхожда — усмивка раздвижи устните на Бат. — Добре. Мисля, че това много добре описва гадината. Данди. Млад, с мустаци, хубав, облича се спретнато. Спретнато? — Бат намръщено погледна Чарити, която седеше в леглото, гледаше го как чете и несъзнателно късаше усуканите нишки по юргана върху скута си. — Какво, по дяволите, означава това?
— Хубаво — като конте или франт — тя се поколеба малко, после сухо добави. — Малко като теб, шерифе.
— Като мен? — Бат не беше сигурен дали тя го хвали, или го критикува. — Би ли дообяснила това изявление, моля?
— Той имаше по-хубави дрехи от другите, малко като комарджия, ако щеш. Спомням си, че носеше бродирана жилетка и златна верижка на часовника.
— Успяла си да видиш доста неща у тия разбойници, а, Чарити?
Изведнъж гласът му прозвуча строго, в тона му се прокрадна съмнение. Тя посрещна пронизващия му поглед открито, без да трепне, а отговорът й бе кратък и прям:
— Да.
— Не мислиш ли, че е малко странно за човек, който е бил подложен на такова насилие?
— Как бих могла да знам, шерифе. Никога преди не са ме нападали и ако има някакъв протокол на поведение в подобни случаи, трябва да си призная, че съм невежа в това отношение. Не трябваше ли да забелязвам как са облечени и как изглеждат? — дрезгавият глас на Чарити бе започнал да трепери, тя развълнувано ръкомахаше. — Какво искаш да кажеш, шериф Мастърсън?
— Мисля, че си си измислила описанието на шестимата мъже. Може би е било просто за да отговориш по някакъв начин на въпросите ми, да ме накараш да спра да ги задавам. Или може би защото не можеш да си спомниш нищо за лицето на мъжа или лицата на мъжете, които всъщност са те нападнали — тонът му се смекчи и той леко й се усмихна. — Няма нищо срамно, че не си спомняш, Чарити. Понятно би било, при тези обстоятелства.
— А, така ли? — тя повдигна тънките си кестеняви вежди, носът й се вирна високомерно, което хем го забавляваше, хем го дразнеше. — А да си ги спомняш, не е — така ли да го разбирам? Всъщност ти ме наричаш лъжкиня, нали, шерифе?