Бат вдигна ръце, с длани към нея, сякаш пледираше за невинност.
— Е, хайде, Чарити…
— Нямам навик да фабрикувам измишльотини нито заради себе си, нито заради другите — тя спря, за да си поеме болезнено дъх. Гърлото й негодуваше срещу толкова дълга реч и тя почувствува, че видимо клюмва. Това посещение, с цялото му вълнение, бе изтощило силите й по-бързо, отколкото предполагаше. — Аз видях тези мъже, шериф Мастърсън. Те са такива, каквито ви ги описах. А сега бих предпочела да прекарвате времето си в търсене на убийците на Джон, вместо да се опитвате да ме накарате да променя разказа си.
— Ами индианеца?
— Този, който ме намери и ме докара в града?
— Да — усмивката на Мастърсън разкри бели зъби под черен мустак.
— Съжалявам, но не си го спомням.
Той рязко се изсмя.
— Но ясно си спомняш другите шест? — той размаха хартията пред нея.
Очите на Чарити заблестяха, макар че гласът й остана хладен.
— Мога само да предположа, че дотогава съм загубила съзнание, господине. Повтарям — не си спомням индианец.
— Той не е един от шестимата, за които се смята, че са ви нападнали?
Чарити направи нещо, което рядко бе правила през целия си живот. Избухна. В опита си да му изкрещи гласът й прозвуча като чакъл под острието на лопата — не бе приятен звук.
— Няма никакво „смята се“, шерифе! — тя дрезгаво избълва. — Дори и ти би трябвало да разбираш това! Съпругът ми е мъртъв! Прострелян на две места! Загубих нероденото си дете — от него остана само кърваво петно в земята на Канзас, някъде по пътя към дома! Аз едва оцелях, и то само защото някакъв индианец не взел да си гледа работата, ами спрял и се нагърбил с ролята на самарянин — свитите й юмруци удряха по юргана, а лицето й бе изкривено от мъка. — Той постъпи несправедливо с мен, като не ме остави да умра, шерифе, но не е нападал нито Джон, нито мен. А сега, ако си свършил да ме тормозиш, ще съм ти благодарна да си заминеш и да се захванеш със залавянето на истинските убийци!
Като гледаше как раздразненият шериф напуска стаята, на Чарити й хрумна мисълта, че смъртта я е пощадила само, за да може да види убийците на Джон осъдени. Наистина нямаше друго на тоя свят, което да й достави удоволствие. А щеше да й достави удоволствие да гледа как тия шестимата умират и това щеше да е целта на живота й отсега нататък.
5.
Бе изминал месец от нападението. Чарити стоеше до Сю Нелсън на сянка в конюшнята на Хам Бел и с ужас гледаше разпиляното съдържание на каруцата си. Устните й трепереха, трепереха и пръстите на ръцете й, които повдигна към тях да ги спре, краката й се подгъваха. Каруцата бе докарана в градската конюшня. Сега за пръв път след възстановяването си Чарити виждаше каруцата и покупките от тази съдбовна събота. Сега за пръв път й позволяваха да излезе от къщата на Нелсън.
— О, боже! — тя леко въздъхна, сякаш щеше да припадне. — О, боже господи! — очите й бяха огромни на сериозното бледо лице, когато бавно приближаваше отворената задна част на каруцата. Ръцете й толкова силно трепереха, че трябваше на два пъти да се опитва да хване парчето жълт плат, което издърпа от бъркотията. Когато нежно го доближи до бузата си и потърка мъхестата материя о кожата си, от болка лицето й се изкриви в гротескна маска. Тихи, животински стенания се изтръгнаха от безкръвните й устни.
Тихо и незабелязан от никого, Мейно наблюдаваше двете жени, докато оседлаваше коня си. Още щом жените влязоха в конюшнята, той забеляза Сю Нелсън и кръвта запя във вените му, а тялото му улавяше всяко нейно движение. И макар че всяка негова клетка копнееше за нея, нещо в Чарити привлече вниманието му. Тя бе толкова изтощена, толкова крехка, безпомощна като малко птиче, паднало от гнездото си.
Той я гледаше, когато тя се пресегна за нещо в каруцата. Треперещите й пръсти докоснаха някакво грубо парче тъмно дърво и благоговейно го замилваха. Дрезгавият й глас се чуваше от там, където стоеше, макар че думите й не бяха отправени към него. Той дори не бе сигурен, че думите й бяха отправени и към Сю, която стоеше до нея и тревожно я наблюдаваше.
— Джони щеше да прави люлка от това — проговори пресипнало Чарити. — Той бе толкова щастлив, толкова горд — гласът й секна, тя коленичи, ръцете й се вкопчиха в каруцата, когато дълбоки, мъчителни ридания я разтърсиха. Цялото й тяло, макар и толкова слабо, се тресеше силно от приливите на скръб. И въпреки това, като наблюдаваше в сянката, Мейно не забеляза сълзи в очите й, не видя солена влага по бузите й.
Той се намръщи. Това не бе добре. Жената плачеше от скръб и въпреки това нямаше сълзи, които да я облекчат. Крехкото й тяло се тресеше от ридания, но болката не намаляваше. Където писъци щяха да помогнат, само жалки стонове излизаха от гърлото й. Не знаеше ли тази жена, че ако нарежда и плаче, ако излива скръбта си, като вика до небето, ужасната й мъка ще се облекчи? Никой ли не бе й казал? Или тя бе една от онези нещастници, чиято скръб бе проникнала толкова надълбоко, че не бе възможно да я облекчи?