През целия си живот Чарити бе намирала утеха в молитвите и в разбирането, което й даваше църквата. Текстовете от светото писание и химните винаги успяваха да я изпълнят с чувство за благополучие. Но сега хвалебствените думи и молитвите сякаш засядаха на гърлото й като буца гняв — гняв към бога, че я изостави, когато най-много се нуждаеше от него, че остави Джон и нея в ръцете на тези луди, че й отне съпруга и детето. Но най-много му бе ядосана, че я остави сама и наранена, жива, но без желание за живот, със сърцебиене, но без сърце, скитница в мъглата на отчаянието, но без желание да промени нещата.
Гризеше я чувство за вина, в повечето случаи неоправдано, но винаги действително. Вина, че не е умряла, че е била изнасилена и омърсена, че така е ядосана на бога, че не може да се моли. Две седмици, след като се бе скрила във фермата, тя повече не можеше да понася това бреме. Въпреки срама, въпреки чувството, че е недостойна, последната неделя на октомври я свари седнала със Сю и доктор Нелсън на обичайното си място в църквата, а Мейно я чакаше в каруцата навън, като отказа да влезе в това християнско място за поклонение и богослужение.
Тя седеше вдървено, с изправена глава, с поглед, вперен право пред нея, и докато чакаше да започне службата, отчаяно се опитваше да не обръща внимание на шепота, който се носеше из църквата. Пристигането й, както и мрачното й държание, причиниха известно вълнение. Това кльощаво плашило, облечено в черно, никак не приличаше на веселата Чарити само отпреди няколко седмици.
Седнала до нея, Сю се намръщи и хвана ръката на Чарити в мълчалива подкрепа, когато до тях долетяха някои реплики от тихите разговори — повечето забележки бяха от жени.
— Вече не е толкова хубава, нали?
— Вероятно си е получила това, което заслужава. В края на краищата, почтените жени не ги нападат така.
— Тя винаги привличаше вниманието с този невинен кукленски вид.
— Знаех, че това набожно поведение е твърде добро, за да е искрено.
— Много жалко, че трябваше клетият й съпруг да плаща за нейното кокетничене.
— Е, това не е честно, Гертруд, не е виновна тя.
— Не е ли? Чувам, че сега се е захванала с този индианец. Това какво ти говори?
— Просто я съжалявам и благодаря на Бога, че не съм била аз или някоя от дъщерите ми.
— Какво смяташ ще прави сега? Никой свестен мъж няма да иска да има нещо общо с нея след тази случка.
Срам и омраза се надигнаха в гърлото на Чарити и заплашваха да я задавят. Пронизваща болка премина през нея на вълни и разтърси цялото й тяло. Лицето й пламна, а ръцете й станаха ледени. Когато богомолците се изправиха да запеят първия химн, краката й отказаха да я слушат. Тя мрачно стисна коленете си и се помоли господ да й даде сили да издържи тези злобни клевети от хора, които е смятала за свои приятели и може би, ако не се бе опитала да пее, щеше някак да се справи. Но когато си отвори устата и вместо мелодичния й глас се чу ужасен дрезгав шум, нещо се пречупи в нея. Тежкият сборник с химни изтрака на пода, когато Чарити си проправи път покрай Нелсънови. С тромави движения, поради бушуващите в нея чувства, тя бързо се отправи по пътеката към вратата. Положението се влоши, когато органистът спря да свири по средата на песента. Гласовете постепенно замряха. Всички погледи се насочиха към заминаващата си Чарити.
В изпълнената с очакване тишина думите на Сю прозвучаха твърде силно:
— Чарити! Чакай! Моля те! Не си отивай!
Почти до вратата Чарити спря, но не се обърна. Остана гордо изправила гръб към богомолците.
— Не ми е тук мястото, Сю — отговори тя тихо, а пресипналият й глас леко потрепери. — Там, където потърсих утеха, получих повече болка. Вместо с разбиране, ми отвръщат с клюки и унижение. Сбърках, като смятах тези хора за мои приятели. Бъди сигурна, че няма да повторя тази грешка.
Пътя до вратата Чарити измина с цялото си достойнство. На края се обърна и отправи към всички един продължителен суров поглед.
— Не си правете труда да идвате с неубедителните си извинения и така наречената християнска загриженост, които само прикриват любопитството ви. Домът ми е затворен за вас.
Настъпи тишина, когато вратата се затръшна след нея. После, преди другите да успеят да си съберат мислите, Сю се изправи, а очите й блестяха от възмущение.
— Как можахте да постъпите така с нея? — извика тя и сълзите й се стичаха по лицето. — Как се осмелявате точно вие да я съдите? Не съм виждала такава пасмина от подли, ограничени хора! Къде е вашето съчувствие? Къде е християнското ви състрадание? Само преди няколко седмици всеки от вас можеше само добро да каже за Чарити. Всички я смятахте за мила и великодушна млада жена. Толкова бързо ли забравихте? Джо, кой ти почисти къщата и изпра прането, когато Хелън щеше да ражда? Хилда, кой ти помогна да си насадиш градината, когато си счупи ръката? Кой ти печеше сладкиши, гледаше децата и разведряваше дните ти с усмивка? И когато на нея й потрябва вашата помощ, вие се отвърнахте, като че ли тази клета, обезумяла от скръб жена ви е предала! Та поради едно нападение, което тя не е могла да избегне, вие изведнъж я сметнахте за омърсена и недостойна да бъде сред вас. Е, нека ви кажа — ако някой трябва засрамен да сведе глава, това сте вие! Не Чарити! И не бих я винила, ако никога не ви проговори.