Деляхя ги дни, понякога дори само часове — така Люк го преследваше и през Начес, Виксбърг, Монтгомъри, Атланта и Савана. Дали Данди знаеше, че го преследват, или просто си бе неспокоен, но не оставаше повече от два дена на едно място. Естествено, това правеше нещата по-трудни за Люк, защото му се налагаше да разпитва хората в градовете, през които минаваше, и това го бавеше.
В Чарлзтън той загуби следата. Бе необикновено — като да се движиш в непрогледна мъгла и изведнъж да те заслепи ярко слънце. Данди бе изчезнал и просто нямаше следа от него. Единственото, което Люк можеше да си представи, бе, че Данди има приятели в Чарлзтън, които са го скрили или тайно са го качили на някой заминаващ кораб.
Ето защо той се върна в Тексас, за да прекара остатъка от зимата в Далас, напълно разочарован от себе си, че се е оставил да го заблудят, когато бе толкова близо до осъществяването на целта си. Презрението, което изпитваше към себе си, само разпали решимостта му да възобнови търсенето през пролетта и най-после успешно да го завърши. А сега, според слуховете, Данди бе отново в Канзас, правеше се на професионален картоиграч и се гласеше да измами изморените от път каубои, като им свие спечелените с труд пари. Додж Сити бе следващата спирка в издирването на Люк. С повече късмет, щеше да е последната.
Чарити стоеше в кабинета на шерифа и разглеждаше окачените на стената афиши за търсените разбойници. Сред няколкото други жълтееше и съобщението за награда за залавянето на шестимата убийци на Джон Приндъл, направено преди шест месеца. Предлаганата сума бе по сто долара за всеки, жив или мъртъв.
Това доведе Чарити в града в тази кална сряда в началото на април. Един от заместниците на шериф Мастърсън бе дошъл предната вечер във фермата да й каже, че в Додж Сити е пристигнал ловец на награди, който твърди, че е убил един от тези, които са застреляли Джон. Искаха тя да дойде в града колкото се може по-скоро, да разпознае тялото на мъртвия и да плати наградата на ловеца. Щом чу новината, Чарити се развълнува, чувствата й буйно се разпалиха. Несъмнено щеше да отиде в Додж Сити. Не можеше да живее, без да разбере дали поне един от тези ужасни зверове си е получил заслуженото. Искаше й се, не, необходимо й бе да знае със сигурност.
И все пак тя потръпваше само при мисълта пак да види един от тях. Дори един поглед върху лицето на някой от нападателите й отново би я накарал да преживее насилието. Сега, когато само след минути щеше да разбере кой от убийците е мъртъв, стомахът й се бунтуваше, дланите й се потяха, а пръстите й станаха ледени.
— Ще си получиш парите, Фоули, веднага щом госпожа Приндъл разпознае тялото — говореше Бат Мастърсън на търсача на награди, преди да е влязъл в кабинета, за да предупреди Чарити за приближаването му.
— Добре ще е да не съм тътрил тоя вмирисан труп през равнината за нищо, шерифе! Когато върша работа, очаквам да ми плащат.
Чарити се опули. Не можа да се сдържи. Преди не бе виждала ловец на награди, човек, който си изкарва прехраната, като убива другите. Поне не знаеше, че така изглежда. Когато вонята му достигна до смръщените й ноздри, Чарити се надяваше никога да няма повод да се види с такъв отново.
Косата на мъжа висеше на мазни кичури и стигаше под раменете на ризата му — дреха, която със сигурност бе по-мръсна, отколкото когато е била на гърба на животното, от което бе взета кожата. Зъбите му бяха изпочупени, потъмнели и толкова изгнили, че бе цяло чудо как още се държат на венците. Очите й плувнаха, Чарити затаи дъх и накара придирчивия си стомах да се държи прилично. Когато я видя, Мастърсън се намръщи:
— Госпожо — поздрави той с леко кимване. — Съжалявам, че те принудихме да дойдеш в града, особено за такава неприятна работа.
— Ако това означава, че един от убийците на Джон е срещнал смъртта си, тогава си струва притеснението, уверявам ви — почти отчаяна в желанието си да излезе от задушната стая и да не вижда повече зловонния търсач на награди, тя заобиколи шерифа и тръгна към вратата. — Да започваме, че да свършим по-скоро! — предложи тя. — Предполагам, че тялото се намира в погребалното бюро.
Десет секунди след, като видя останките от тялото, Чарити изхвръкна от задната стая на погребалното бюро. Задъхана, като се давеше, тя се препъваше към изхода. С едната си трепереща ръка държеше на устата си кърпичка с дантели по края, а с другата се държеше за шерифа и се молеше скоро да й намери място, където да седне и да се съвземе.
Щом почувствува стола под себе си, тя отблъсна ръката на шерифа и насмалко да се катурне, като се опитваше сама да запази равновесие. С крайчеца на очите си забеляза, че господин Топлър — погребалният агент — и Фоули — търсачът на награди — ги бяха последвали. Господин Топлър кършеше загрижено ръце и челото му бе смръщено. Фоули също се мръщеше, но главно от нетърпение да си вземе парите и да се маха.