Тя стигна до средата на улицата, като се стараеше да пази полите си от дълбоката кал, а и да не се подхлъзне. Бат Мастърсън бе непосредствено зад нея и мърмореше нещо за твърдоглави жени.
— Който нарича Джо Фоули измамник, не остава жив! — чу той разярения вик на Фоули. — Особено пък такава кльощава, дръзка, дърта кокошка като теб. Ще платиш — така или иначе!
Бат чу, че Фоули тракна ударника на ловджийската си пушка и за секунда прокълна собствената си небрежност. При нормални обстоятелства щеше да накара свадливия ловец на награди да остави оръжието си в кабинета му и да си го вземе, когато си тръгне от Додж, но умът му бе зает с други неща. Сега това недоглеждане можеше да се окаже опасно, дори смъртоносно.
— Не го прави, Фоули! — предупреди Мастърсън, а ръката му се протягаше към револвера, когато започна да се извръща към него. Тепърва трябваше да вади револвера от кобура, а пръстът на Фоули трябваше само да дръпне спусъка на пушката, насочена право в гърба на Чарити. Бе твърде късно да я спаси. Бе пропуснал безценни секунди, за да попречи на Фоули да я убие.
Внезапно изгърмя изстрел и Бат с удивление видя как Фоули извика и изпусна пушката пред краката си. Дясната ръка на Фоули висеше отпусната встрани и от раната точно над лакътя се стичаше кръв.
При тази толкова близка и неочаквана стрелба, Чарити подскочи и на свой ред изпищя. Писъкът й се усили, когато краката й загубиха опора в лепкавата кал, изплъзнаха се под нея и тя политна в мръсната река, тупна по задник и разплиска кал навсякъде.
Насочил собственото си оръжие към Фоули, Мастърсън отправи предпазлив поглед в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът. На отсрещния тротоар стоеше висок мъж, облечен изцяло в черно, а револверът в ръката му още димеше. Макар че шапката му бе дръпната ниско над челото, той бе достатъчно близо, за да може Бат да види опасния блясък на хладните му зелени очи. Само с един поглед шерифът забеляза ниско спуснатия колан на револвера, кобура, завързан на бедрото, неподвижната наблюдателност, съчетана с небрежна стойка. Взети заедно, това бяха отличителните белези на опитен стрелец.
Разкъсван между благодарност, че Фоули бе спрян, и яд, че този мургав стрелец го направи да изглежда некадърен глупак, Мастърсън зяпна, когато мъжът тихо заговори.
— Положението е овладяно, нали, шерифе? Всеки, който стреля в гърба на старица, заслужава повече от драскотина по ръката, но си помислих, че може да ти трябва жив.
— Ще се справя — изсъска Мастърсън, без да каже нищо за благодарност. Той огледа револвера, който стрелецът все още държеше в ръцете си. — Но искам да ти задам няколко въпроса, така че ме последвай. Наредбата на градските власти изисква всички оръжия да се предават в моя кабинет. Трябвало е да оставиш револвера си. Ще си го вземеш, когато си тръгнеш от града.
Това накара непознатия леко да се засмее.
— Да, виждам колко добре действува тази наредба — подигравателно рече той, като кимна към пушката, която Фоули бе изпуснал.
— Когато вие двамата си свършите приказката, бихте могли да ми помогнете — намеси се Чарити от мястото, където бе паднала. Всеки път, щом се опитваше да стане, краката й се подхлъзваха. В момента бе на колене и отправяше свирепи погледи ту към единия, ту към другия през изцапаните си с кал очила. Изкаляна от глава до пети, тя наистина бе жалка гледка. Бе мокра до кости, замръзнала и бясна не само защото се търкаляше в калта, но и защото чу да я наричат старица. Макар че нарочно се стараеше да изглежда по-възрастна, женската й суета бе наранена.
Думите й привлякоха вниманието на стрелеца. Когато насочи смарагдовия си поглед към нея, Чарити почувствува по гърба й да пролазва тръпка, която нямаше нищо общо със студа. През целия си живот не бе виждала човек, който така свободно да излъчва надменна увереност и дръзка смелост. Макар че това я развълнува, имаше и нещо невероятно успокояващо, което я караше да се чувствува почти защитена в присъствието му — в безопасност, в каквато не бе се чувствала от месеци.
Съзнанието й с неохота отбеляза хубавите му черти — високото, интелигентно чело, правия нос, ясно очертаните скули. Съвършено подредени, белите му зъби блестяха на загорялото лице. На строго изваяните му устни играеше язвителна усмивка и разкриваше трапчинка на лявата му буза.
Макар да признаваше привлекателния му външен вид, Чарити знаеше по-добре от всеки, че злото често се крие в изкусителна форма. Освен това бе живяла в Додж достатъчно дълго, за да разпознае наемен стрелец, когато го види, а този определено приличаше на такъв. Крехката й представа за безопасност отлетя върху опорочените криле на действителността. Този човек може би е по-опасен от всички, които бе срещала досега. Въпреки това той й бе спасил живота: тя чувстваше, че това говори в негова полза, макар че я бе нарекъл старица и й се хилеше с тази отвратителна високомерна усмивка.