Докато Чарити го преценяваше, Люк правеше същото — и не бе чак толкова впечатлен от това, което видя. Жената, която бе коленичила в калта и отвръщаше на погледа му, бе толкова кльощава, че едва бе жива. Тя толкова приличаше на мършава, изцапана кокошка на кафяви петна, че изобщо не би се изненадал, ако започне да кудкудяка и да снася яйца още тук. Зад изпръсканите й с кал очила, кацнали на носа й, той улови искрящи сини очи.
Въпреки гнева си, тя изглеждаше толкова изплашена, дребна и крехка, че в него се надигна рицарското желание да я закриля и защитава. Докато я гледаше, тя потръпна, с което събуди изненадващ прилив на кавалерство, каквото той не знаеше, че притежава. Люк нямаше представа откъде изникнаха тези добросърдечни намерения така внезапно, особено пък към тази застаряваща вещица. Отвратен от себе си, той поклати глава й с въздишка на примирение прибра револвера си, неохотно нагази в калта и протегна ръка.
— Госпожо! — предложи й ръката си той.
Чарити я прие също така колебливо и му позволи да я издърпа от калта, а бледите й страни се изчервиха при шляпащия звук, който последва. Колко унизително! Унижението й нарасна, когато той я хвана за лакътя и я поведе към тротоара, а натежалите й от кал поли я караха да залита при всяка тромава стъпка. По-тревожно обаче бе, че я обзе налудничавият подтик, абсурдното желание да се облегне на високия стрелец, да потърси утеха, въпреки че отвращението от мъжкото му докосване я караше да потръпва. Оставена невредима на тротоара, по-разстроена отпреди, тя издърпа ръката си и раздразнено промърмори:
— Благодаря.
Опита се да изтръска прогизналата си рокля и от нея се разхвърчаха пръски кал, а Люк бързо се отдръпна на безопасно разстояние. Макар че добре го прикри, той се стресна от вълнението, което го разтърси, когато ръцете им се допряха. Като се имаше предвид отблъскващият вид на жената, това, разбира се, не бе привличане. Сигурно си имаше някакво логическо обяснение — приличаше на реакцията, която се получава, след като човек си разтрие краката в килима и после, при докосване до друг предмет, изпусне искра. Сигурно е нещо подобно, защото пръстите му още усещаха краткия допир.
Ужасен, той забеляза, че ръцете му бяха изпоцапани. Като се намръщи, Люк свали кърпата от врата си и внимателно се избърса. После, макар и да знаеше, че няма полза, я подаде на жената.
Чарити се поколеба, като изсумтя презрително. После се почувствува засрамена и дребнава, че се държи така надменно с човека, който току-що й бе спасил живота. Преглътна гордостта си, прие кърпата и неохотно му каза:
— Предполагам, че ви дължа благодарност. Ако не бяхте се намесили, този човек щеше да ме убие.
Тя придружи думите си с обвинителен поглед към Мастърсън, който стоеше наблизо, след като бе довлякъл от улицата псуващия търсач на награди и му бе сложил белезници на път за килията в затвора.
— А ако бе успял, ти, шерифе, щеше да си изцяло отговорен.
— Е, Чарити! — започна да отрича Мастърсън със зачервено лице.
— Не ми викай „е, Чарити“! — изкрещя тя, а гневът й пламна отново. Тя размаха окалян пръст под носа му. — Напразно те смятат за човек на закона! Хапльо такъв! Имаше шест месеца да намериш убийците на Джон, а ти какво направи? Стигнах до заключението, господин Мастърсън, че не можеш да си намериш дирника, ако търсиш с две ръце посред бял ден — с високо вдигната глава Чарити отмина, като оставяше кална диря след себе си, а тримата мъже и няколко изумени зрители зяпнаха след нея.
7.
Случката с търсача на награди преследваше Чарити дни наред. Още веднъж бе на косъм от смъртта. Още веднъж бе останала беззащитна и само бързите действия на непознатия стрелец спасиха живота й този път. Наистина, трябваше да може да разчита повече на себе си, когато се налагаше да се защитава. Тя размишляваше по този въпрос и върху факта, че Фоули няма да е вечно в затвора. Дали, когато го освободят, ще иска да си отмъсти? И какво ще стане, ако иска? Ще може ли Мейно да я защити? Вечно ли ще разчита на благоволението на този или онзи мъж?
Като въздъхна, Чарити обмисли положението си. Макар че фермата бе обявена за продажба, според нея на разумна цена, не бяха се появили купувачи, а докато не продаде фермата, не можеше да се върне в Пенсилвания. Скоро трябваше да решава дали да купува, или да не купува семе за посев, преди да е станало твърде късно. Тъй като Мейно даде ясно да се разбере, че не е фермер и смята, че е под достойнството му на воин да оре и сее, и тъй като тя не можеше да го направи сама, щеше да се наложи да даде нивите под наем. Може би господин Майърс, най-близкият й съсед, щеше да прояви интерес към стопанисване на нивите й.