Чарити беше кипяща буря, готова да избухне. Мейно отгатваше това по лицето й, усещаше го в напрегнатите движения и в говора й. От очите й бе изчезнал оня мътен, безжизнен поглед и сега, скрити зад тези глупави очила, те искряха с пламъка на яростта и още нещо — толкова познато, че Мейно не можеше да го сбърка — желанието за мъст!
Тя представляваше буря, родена от толкова дълбока болка, от толкова голяма мъка, че само пречистващите пламъци на отмъщението можеха да успокоят душата й и да я спасят от вечно отчаяние. Мейно не бе глупак — когато видеше жена, готова за война, веднага я познаваше. Тя бе като движещо се буре с динамит с много къс фитил — и Мейно само се чудеше у кого е кибритът, който несъмнено ще подпали гнева й.
Чарити веднага позна мъжа, когато той мина покрай прозореца на магазина за обувки, където й зашиваха нови подметки. Това бе същият стрелец, който я бе спасил от Фоули. Не беше възможно да го сбъркаш с друг. Може би поради особения начин, по който се движеше — толкова плавен и грациозен за такъв голям мъж. Може би поради високия му ръст или сдържаното му поведение, от което се излъчваше увереност и сила.
Като се опитваше да не бие на очи, Чарити се разходи до вратата, която бе отворена заради пролетния въздух, и се загледа, докато стрелецът се отдалечаваше по Франт стрийт. Като се изправи на пръсти и изви врата си, тя успя да го наблюдава, докато влезе в магазина на другия край на следващата пресечка. Бе сигурна, че това е магазинът за смесени стоки, където човек можеше да си купи всичко — от препарат за дезинфекция на овце или седла, до най-новия и най-скъп модел каубойска шапка.
— Нещо интересно ли има там, госпожо Приндъл? — попита господин Мюлер.
Чарити подскочи, сякаш я ръгнаха с нажежена дамга и бързо се хвана за рамката на вратата, за да не падне.
— Не! — възкликна тя и такава горещина заля лицето й, че очилата й се замъглиха. Като се прокашля виновно, успя да каже по-спокойно: — Не, господин Мюлер, нищо особено.
Докато Чарити нетърпеливо чакаше обущарят да довърши обувките й, в главата й се зароди план. Всъщност мисълта за това отдавна се въртеше там, но без надеждата да се превърне в действителност. Изведнъж отговорът на дилемата, пред която беше изправена, доби реални очертания, от което дъхът й почти спря.
Това бе смела идея, вълнуваща и нечувана — само да успее да склони стрелеца, да събере смелост наистина да го помоли. Но какво щеше да загуби? Най-лошото, което можеше да се случи, е да й откаже.
Чарити не си зададе най-интересния въпрос — защо той? Макар че имаше и други толкова способни, чиято помощ можеше да си осигури, бог знаеше защо тя избра именно този непознат за своята мисия. В него имаше нещо, някаква сила, която я привличаше, която го отличаваше от другите и го правеше идеалния избор. Човекът олицетворяваше думата „опасност“ и ако тази опасност не се разпростреше и върху нея, той би бил най-подходящият за осъществяването на нейния план.
Чарити изгаряше от нетърпение господин Мюлер да завърши поправката на обувките й. Но когато избърза до смесения магазин, високият непознат не бе вече там. Готова да сдъвче гвоздей от яд, тя с пухтене слезе от дървения тротоар. „Пфу!“ — измърмори на себе си, като оглеждаше улицата.
Тъкмо да загуби надежда и мъжът се появи от пералнята, на половината път до пресечката, и се отправи по улицата в обратна посока на нейната. Като хвана полите си, Чарити тръгна бързо след него, опасявайки се, че той може да свърне в някоя от безбройните кръчми, преди да успее да го настигне. Ако това се случеше, тя се страхуваше, че вече няма да може да говори с него, защото, ако тя не загубеше смелост, докато той излезе, той сигурно щеше да бъде твърде пиян, за да разбере какво му се говори.
Като подмина кръчмите „Аламо“, „Лонг Бранч“, „Лоун Стар“ и „Алхамбра“, мъжът се отправи към кръчмата на Хувър, където се продаваше и алкохол на едро. Чарити преглътна разочарованието си. Сигурно ще прекара остатъка от деня и нощта там и ще се напие до козирката!
Като чувстваше, че привлича вниманието на всички, Чарити се спря пред железарския магазин, който бе непосредствено до кръчмата. Необичайно дълго тя се взираше в изложените на витрината стоки, като скришом наблюдаваше входа на кръчмата с периферното си зрение. Като се чудеше колко време още можеше да се преструва на заинтригувана от кирки, лопати и кофи, преди някому да се стори странно и да я запита какво се е случило, тя се разсея и едва не изпусна човека, когото чакаше. Преди тя да реагира, той я подмина — дългите му крачки го отвеждаха в ресторанта на Бийти и Кели.