Само след четири минути, задъхана, Чарити седеше на най-близката маса до високия мургав стрелец — едва метър разстояние делеше столовете им. Като си поръча чай и бисквити, тя тайно изучаваше мъжа през сведените си мигли и се опитваше да събере смелост да го заговори. — Сега, когато имаше тази възможност, тя нервно прокарваше треперещи пръсти по червените и бели карета на покривката, а устата й бе пресъхнала от напрежението.
Той почувствува, че го гледа. Макар че не повдигна очи от чинията си и продължи да се храни, без да спира, Люк усещаше погледа й върху себе си. Позна я веднага щом Чарити седна. И също така веднага забрави за нея, докато тя не започна да го гледа през тези смешни очилца, кацнали на края на носа й. Това го направи предпазлив, дори нервен.
От години бе оцелявал, като разчиташе на инстинктите си и не пренебрегваше това, което му подсказваха фино изострените му сетива. Бе оцелял във войната, после бе оцелявал след сблъсъци с мексикански бандити, индианци, престъпници, гангстери и няколко пълни глупаци само защото се доверяваше на инстинктите си. И тъкмо сега те го предупреждаваха да внимава с тази жена, докато не разбере какво е намислила.
Рязко, без предупреждение, Люк вдигна глава и посрещна погледа й, като я завари неподготвена. Пронизващият му зелен поглед се насочи към лицето й, като се опитваше да види очите й през блестящите стъкла на очилата. Стресната, тя издаде някакъв странен звук и несъзнателно потръпна, а лъжичката й хвръкна във въздуха и падна в скута на Люк, като го опръска с чай.
Унизена, Чарити седеше като вкаменена. Напразно й се искаше да се отвори подът и да я погълне цяла — със стола и всичко друго. Той мълчаливо протегна изхвръкналата лъжица към нея, а тя само успя да се намръщи и да промърмори:
— О, боже!
— Предполагам, че трябваше да очаквам нещо такова, ако съдя по първата ни среща — чу се в отговор ниският, боботещ глас, в който се долавяше присмех. Със свободната си ръка той взе салфетката и започна да бърше дрехите си. — Люк Стърлинг, госпожо, на вашите услуги — отново!
— Господин Стърлинг, моля приемете извиненията ми. Обикновено не съм толкова несръчна. Повярвайте.
Макар че и преди я бе чувал да говори и трябваше да е подготвен, той се изненада и странни тръпки го побиха. Кой знае защо, този път гласът й бе необикновено повелителен и се носеше над него като дрезгав любовен шепот в топла тъмна стая, но все пак, идващ от тази надута стара госпожица, която бе затънала в черно всяка частица от тялото си, той звучеше странно и неуместно.
Люк повдигна едната си вежда, като че ли се съмняваше в твърдението й, и се протегна да остави лъжицата на масата до чашата с чай.
— Нищо лошо не се е случило.
Като си взе вилицата, той продължи да яде, сякаш действително не се беше случило нищо, което да прекъсне обяда му. С крайчеца на окото си той я видя да прехапва устна, да поглежда в чашата си и пак да се вторачва в него. Едва сдържа въздишката си. О, боже! Не!
Досега единственото му заключение бе, че тази грозновата кална кокошка сигурно се е влюбила в него само защото бе имал нещастието да спаси живота й. Ако трябва пак да го направи, ще остави оня търсач на награди да я застреля. Не, не, няма да го направи, разбира се. Но как да се държи сега? „Не й обръщай внимание“ — посъветва го вътрешен глас. Точно така, просто няма да й обръща внимание и тя ще си отиде. Добра идея. С едно изключение. Не подействува!
— Пет! Господин Стърлинг! Хм! Господин Стърлинг! — жената тихо, но много настоятелно се опитваше да привлече вниманието му. — Моля ви, господин Стърлинг, трябва да говоря с вас!
Против намерението си, Люк се обърна към нея.
— Госпожо? — запита той и отново повдигна тъмните си вежди.
— Наистина трябва да говоря с вас — повтори тя, като се оглеждаше нервно. — Но не тук. На няколко мили извън града имам ферма, където можем да се срещнем. Ако сте съгласен, разбира се.
Люк бе толкова слисан, че почти не можеше да говори. Той си седеше тук, хранеше се, не пречеше никому…
— Вижте какво, госпожо, поласкан съм от вашия интерес, но трябва да откажа поканата ви.
Като схвана значението на думите му, устата на Чарити така силно се отвори, че тя усети как изпука челюстта й, а лицето й, поруменяло преди, сега беше станало яркоалено.
— Ама че нахалник! — изсъска тя възмутено. Като се намръщи, Люк запита:
— Това случайно да е нещо като глупак?
— Почти! За ваше сведение исках само да наема услугите ви!
— Знам — отговори Люк, като едва се сдържа да не потръпне само при мисълта да спи с тоя кльощав вързоп кокали в провиснали черни дрехи. — Тъкмо от това се страхувах.