Отговорът е пак „не“ — никакви пари не биха го накарали да се люби с тая вещица. Всъщност, само като си помислеше за това, Люк усещаше, че ще е невъзможно да събере достатъчно желание, за да може физически да осъществи акта с нея. Това странно парещо чувство, което бе усетил при първата им среща, несъмнено е било чисто и просто отвращение.
— Имам предвид револвера ви, господине! — тъй като той продължи да я гледа с този свой странен поглед, тя изръмжа с дрезгавия си шептящ глас: — Наемен стрелец сте, нали? Услугите ви в тази област могат да се наемат, нали?
— О, да, да! — облекчението на Люк бе толкова огромно, че не знаеше какво говори.
— Чудесно. Тогава ще ви очаквам утре сутринта да обсъдим заплащането и някои подробности. Фермата е на запад от града, на около шест мили.
— О! Спрете за минута, госпожице…
— Приндъл — подсказа тя. — Чарити Приндъл.
— Госпожице Приндъл, аз трябва да знам малко повече за вашето положение, преди да стигнем до въпроса за моето възнаграждение. Първо — защо ви трябва наемен стрелец?
Подобно на много други стрелци, Люк си изкарваше прехраната, като предлагаше услугите си на други. Ако си бърз с револвера, невинаги те поставят от другата страна на закона или на същото ниво с обикновения конекрадец, или пък на една крачка пред местния началник на полицията. А не бе и някакъв луд убиец, който скита от град на град, търси си белята и се забърква в престрелки по средата на улицата, както някои известни автори на уестърни карат хората да вярват. Естествено, повечето от тези писатели работеха на изток и не биха разпознали наемен стрелец, дори и да се спънат в него. И все пак, имаше и такива наемни стрелци, които правеха разказите достоверни и печелеха лоша слава за останалите.
Люк бе заслужил славата си на бърз и точен стрелец с револвера. В по-голямата си част това, което вършеше, бе почтено и законно. Случаите се различаваха. Наемаха го фермери, които имаха неприятности с конекрадците, земевладелци, въвлечени в ожесточени спорове за граници или права над водни източници, случваше се да охранява и някоя важна личност. Той дори бе служил като охрана на влакове и на дилижанси, които превозваха пари и пратки злато. При един случай бе нает като заместник-началник на полицията, където съдействаше да се запази спокойствието в малки буйни градчета като Додж Сити.
В армията го научиха да стреля, а бърз стана с практиката. За сирак с малко възможности, добрата стрелба бе пътят към благополучието. Когато искаха най-доброто, търсеха Люк Стърлинг — и си плащаха съответно. Досега обаче не бе работил за жена и нямаше тепърва да започва, не и с тази!
Още веднъж Чарити осъзна, че в ресторанта имаше хора и че тя твърде дълго се бе застояла над чашата с чай и две намазани с масло бисквити. Ако не искаше да събуди подозрение, трябваше да напусне.
— Не можем да говорим тук — повтори тя, като се взираше в чашата си като омагьосана.
Или дамата гадаеше на листа от чай, или бе наумила нещо, помисли Люк. След като така се зазяпваше преди, сега не искаше да го погледне. Нещо не бе наред. Дали някой не я е изпратил да го примами в някакъв капан? В края на краищата, кой би заподозрял в лоши дела такава префърцунена особа като нея? От друга страна, тя неприятно му напомняше за детската му представа за вещица. На старата квачка й трябваше само брадавица на брадичката, с няколко черни косъмчета, които да стърчат от нея.
— Можете да говорите с мен още тук или забравете тая работа! — категорично заяви той.
— Не! Не мога! Моля ви!
Той не каза нищо, само продължи да я гледа упорито с тези неумолими зелени очи.
— Мога ли да ти донеса още чай или нещо друго? — внезапно я запита женски глас през рамото й.
За трети път през този ден Чарити едва не изскочи от кожата си.
— Хана! — ръцете й развълнувано се долепиха до гърдите в опит да накара сърцето си да остане в тялото. — Не! Нищо, благодаря!
Смутена, тя бръкна в чантичката си и почти хвърли парите на обърканата сервитьорка. После напусна ресторанта толкова бързо, колкото позволяваха разтрепераните й колене, като остави и Хана, и Люк да се чудят на държанието й.
8.
Люк се бе отпуснал във вана с гореща вода в банята, свързана със задната част на хотела „Додж Хаус“, и със задоволство пушеше скъпа пура. По навик бе сложил револвера си наблизо, на едно ниско столче до ваната, макар че никой не използуваше останалите седем вани — поне за момента имаше на разположение цялата баня. Люк продължаваше да се чуди на странностите на госпожица Приндъл и се подхилваше при спомена как на косъм се отърва от съмнителните й прелести.