— Преди малко повече от седем месеца — започна тя, когато съпругът ми и аз се връщахме във фермата, бяхме нападнати от шестима мъже. Мъжът ми бе убит, а аз едва не умрях от нараняванията си. Мъжете се измъкнаха. Шериф Мастърсън и приятелят му, началникът на полицията Ърп, нямаха късмет да издирят тези убийци. Лично аз смятам, че ако прекарваха в търсене поне половината от времето, което прекарват в игра на комар и общуване с леки жени, убийците щяха отдавна да са осъдени. Това, което направиха досега, е да ме срещнат с този ловец на награди, който се опита да ме измами и да вземе пари за тялото на някой, който не беше от убийците на мъжа ми, а после ме заплаши, когато го опровергах. Ако не бяхте вие, щеше да ме застреля.
Докато разказваше това, лицето й се изкриви от омраза. Във всяка дума се прокрадваше болка, която подсилваше грубостта на гласа й.
— Искам тези мъже, господин Стърлинг! Искам ги мъртви! Искам да се изплюя върху безжизнените им тела и да ги изхвърля като мърша на лешоядите — изведнъж, сякаш усетила, че губи контрол, тя млъкна. Взираше се в стената, дишайки на пресекулки, а ръцете й се бяха свили в юмруци встрани до тялото й.
Люк я гледаше и слушаше удивен. Това изобщо не бе предполагал. Всъщност бе очаквал да му разкаже някаква история, че е уплашена и се нуждае от закрила. Ако казваше истината, то тя не бе старата мома, за каквато я смяташе. Кой знае защо, когато тя изкрещя на Мастърсън оня ден, Люк прие, че мъжът, когото нарече Джон, е неин приятел или брат. А сега излиза, че е била омъжена за него и трагично е овдовяла.
И все пак, не можеше да не се запита защо именно него е избрала.
— Знам, че смятате шерифа и началника на полицията за некадърни глупаци, но при репутацията на Додж Сити няма да е трудно да се намери някой друг да ви помогне. В такъв необуздан град гангстерите сигурно се срещат под път и над път.
— Прав сте, но същото се отнася и за безмилостните престъпници като тези, които убиха Джони. Искам да знам, че мога да се доверя на човека, когото наема.
— И какво ви кара да смятате, че можете да ми се доверите?
Тя обърна глава, очите й се взряха в лицето му, като че ли там търсеха отговора на въпроса му.
— Не знам. Може би наистина откачам, както смятат всички. Или може би се уморих да чакам нещо да се случи, Мастърсън и Ърп да си размърдат задниците. Може би е време аз да направя нещо. Вече не ме е грижа дали е безопасно, дали е добра идеята и дали има някакъв смисъл — челюстта й упорито се стегна и Люк усети колко мъчително бе за нея да го моли за помощ. — Ще платя задоволително. Имам малко пари в банката и малко наследство от майка си.
Люк се намръщи. Трябваше да си помисли върху това, което тя му разказа, а може би да говори с началника на полицията, за да реши колко трудна е задачата да се открият тези мъже, трябваше по-добре да проучи положението, преди да обещае каквото и да е на госпожа Приндъл, независимо какво възнаграждение предлагаше тя. Като се наведе, той измъкна часовника си от джоба на панталоните и намръщено го погледна.
— Да се срещнем в хотела след два часа и аз ще ви кажа решението си. Ако се съглася, ще уточним подробностите тогава.
— О, но вие не сте чули достатъчно, за да решите — запротестира тя, като размаха отчаяно ръце. — А аз не мога да се срещна с вас пак тук. Вече поех твърде много рискове.
— Вижте, госпожо, взех да се уморявам от вашата история. Ако много искате помощта ми, ще се върнете след два часа, както ви казах. А междувременно, бихте ли се изнесли оттук, за да си довърша банята? Тази вода е топла колкото еднодневна пикня и цялото ми тяло от мишците надолу е набръчкано като зурлата на дърт шопар.
След последната им среща Люк не се изненада от хладното посрещане на Мастърсън, особено когато започна да го разпитва за нападателите на госпожа Приндъл. Представителят на закона с неохота му предаде имената и описанията на убийците и даде ясно да разбере, че смята информацията на Чарити в по-голямата си част за измислена. И така, макар че бяха издали заповеди и афиши с имената им, те всъщност издирваха убийците на Джон Приндъл сляпо, защото не признаваха достоверност на разказа на Чарити. Истината бе, че не знаеха кого търсят и колко мъже наистина са замесени.
И Люк щеше да си помисли същото, ако Мастърсън не бе споменал името на Данди сред разбойниците, като направи учудващо точно описание на мъжа. Стрелецът едва скри изненадата и внезапния изблик на жажда за мъст, предизвикани от споменаването на този, когото така упорито търсеше. Когато напусна кабинета на шерифа, Люк бе убеден — противно на това, което другите смятаха, — че Чарити Приндъл не бе откачила от уплаха и вярно бе описала нападателите си. Тя бе казала ужасната истина, но бе болезнено ясно, че няма да получи помощ от безсрамните пазители на закона в Додж. Нищо чудно, че се бе обърнала за помощ към Люк, макар да й бе непознат.