— Сигурно съм пил някакво лошо уиски. Мога да се закълна: чух, че искаш да те науча да си точен стрелец… ъ, стрелкиня? О, по дяволите! Знаеш какво искам да кажа!
— Да, точно това поисках — увери го Чарити. — Искам да ме научиш на всичко, което можеш, за възможно най-кратко време.
Той започна да се смее — няколкото гърлени хихикания в началото прераснаха в неудържим силен смях.
— Госпожо, чавка ли ти е изпила ума? Твърде често си посръбвала от плодовия ликьор, за да е само с лечебна цел, и изпаренията са ти панирали мозъка!
Макар че бе очаквала такава реакция, тя се надяваше да не я получи. Но сега трябваше да събере смелост, за да се защити.
— Не съм нито откачена, нито побъркана от пиене. Осъзнавам, че това, за което ви помолих, е малко необичайно, но…
— Необичайно!? Необичайно!? — развика се той. — Необичайно е да си размениш обувките на краката, защото така ти е по-удобно, необичайно е много да обичаш скунксове. Ти си минала тия граници. Ти си направо чудата, чалната, както се казва.
— Готова съм добре да платя за вашите знания и сръчност като мой учител.
— Аха — той поклати глава. — Срещу известна сума може и да тръгна да преследвам тези мъже заради теб. Но в никакъв случай няма да те науча да станеш добър стрелец. Ами че аз ще стана за смях в целия щат — първо ти, разбира се — той я огледа с любопитство. — Това, което бих искал да знам, е защо измисли такава идиотска глупост? Защо просто не ме помоли да издиря тия хора и да ги убия, както смятах, че ще направиш?
— Господин Стърлинг, на кого може да се довери една жена? Как бих могла да знам, че мъжете наистина са мъртви? Какво друго доказателство ще имам, освен думата ви, че работата е свършена и договорът е изпълнен? Лесно можете да ме измамите, без изобщо да разбера. Както обичаше да казва скъпата ми майка, „Ако искаш да си сигурен, че нещо е свършено, както трябва, свърши си го сам.“ Искам със собствените си очи да ги видя мъртви и ако трябва да имам нещо общо стая работа, със собствените си ръце ще го свърша, та, макар и да е последното, което ще направя в живота си.
— Това може и наистина да е последното нещо, което ще извършиш, госпожице, хм, госпожо Приндъл — побърза да каже той.
— Така да бъде тогава. Поне ще съм опитала, което ще бъде повече, отколкото някой е свършил досега.
— По дяволите, жено, отвори си ушите! Казах ти, че аз ще преследвам тези мъже. Знам, че нямаш причина да ми вярваш, но не лъжа. Върша много други работи, за които сигурно ще ме изпратят в ада някой ден, но не лъжа и не мамя.
— А мен не ме интересува. Не разбираш ли? Това е нещо, което трябва да свърша, за да имам някога спокойствие за душата си. Тези животни убиха съпруга ми! Те убиха детето ми! — Чарити остана с ръка върху несдържаната си уста. Тя го гледаше ужасена от това, което бе изтървала.
— Детето ти? — повтори той тихо. Шерифът не бе споменал за това, а при мисълта какво може да се е случило, стомахът му се обърна. Ако Люк имаше едно уязвимо място, едно нежно кътче в иначе суровата си душа, то бе за малки деца. Може би защото с него се бяха отнесли така зле, той искаше всички те да са по-добре в този нещастен свят. — На колко години бе детето ти?
Чарити просто стоеше, поклащайки глава, без да махне ръката от устата си, за да не изтърси още нещо. Очите й бяха огромни и блеснали от изпълнилите ги сълзи.
Търпението му, с което поначало не се славеше, започна да се изчерпва.
— По дяволите, жено! Искаш ли да ти помогна или не? — той рязко дръпна ръката от устните й, а пръстите му бяха като железни скоби около китките. — Кажи ми! На колко години бе детето?
— То… то още не бе родено! — изстена тя, а очите й още повече се разшириха върху призрачното й лице. Тя се опита, тя наистина се опита да скрие ужаса, но спомените я връхлетяха изведнъж. Дори когато си казваше да е разумна, да повярва, че този мъж не й мисли злото, тя не можеше да се престори на спокойна. Ако само й пуснеше ръката, може би тогава ще може да мисли нормално.
Тя, изглежда, не можеше да си поеме достатъчно въздух! Главата й странно бръмчеше! В периферията на зрението й всичко се смрачаваше и образуваше някакъв въртящ се тунел, който застрашаваше да я погълне в спираловидния си водовъртеж.
— Моля ви! Моля ви! — захленчи тя пресипнало. — Пуснете ме! Не ми причинявайте болка!
Той я хвана, преди тя да падне на земята в безсъзнание. Загриженост помрачи смарагдовозелените му очи, когато я постави внимателно на леглото.
— Клетата кокошка! — промърмори той, изпълнен внезапно от неочакван прилив на състрадание към мъките, които бе изтърпяла.
Не можеше да не се пита дали нападателите й просто са я пребили така жестоко, че е загубила бебето, или са я изнасилили. Тя наистина не бе привлекателна, не бе от тези, които събуждат страст у мъжете. Но, разбира се, има разни вкусове. Съпругът й явно я бе сметнал за достатъчно привлекателна, за да й направи дете.