Той я гледаше и не вярваше на ушите си. Най-после, когато проговори, той изтърси първото нещо, което му хрумна.
— Госпожо, виждала ли си се в огледало напоследък? Приличаш на кранта, която е яздена дълго и е прибрана мокра. Виждал съм четиридесет мили лош път, който изглежда по-добре от теб!
Чарити изпита облекчение, като чу това, но макар да знаеше, че е вярно, заболя я, че го казва именно той. А нима не искаше тъкмо това, в края на краищата — да изглежда непривлекателна за мъжете?
— Значи мога да ти вярвам, че ще потискаш ниските си страсти? — подразни го тя.
— Да, госпожо! — твърде охотно отговори той, с което още повече нарани гордостта й.
После в зелените му очи проблесна някаква уклончивост, когато каза:
— Трябва обаче да те предупредя, преди да се съгласиш с този план, че няма да е пикник за никого от нас. Възнамерявам да си изработя парите, което означава, че ще те карам и ти да работиш усилено. А аз си имам някои правила, които могат да ти се сторят трудни, така че, ако искаш да се откажеш, казвай още сега, преди да е станало късно.
— Какви правила? — запита тя, като започна да се чувствува несигурна.
— По същина те се свеждат до едно — отвърна й той с кисела усмивка. — Докато съм ти учител, аз командвам. Ти може да ми плащаш, за да те уча, но в моята класна стая аз съм шефът. Каквото кажа, се изпълнява и няма да търпя оплаквания или неубедителни извинения. Споразумяхме ли се?
— Напълно.
— Добре! Толкова се радвам, че си изяснихме нещата още в началото — каза той с умишлено присмехулен глас. — А сега, хайде да обсъдим колко ще ти струват тези уроци, може ли?
9.
— Можеш да яздиш, нали? — Люк бе изчакал, докато Чарити и Мейно напуснат града, и ги настигна на няколко мили от фермата. Въпросът му бе отправен към Чарити.
Мълчанието й, както и глуповатият й израз, бяха отговор сами по себе си.
— Всъщност не — заувърта тя.
— Какво означава това? Или можеш да яздиш или не! — раздразнено отвърна той.
— Ами, когато бях малка, в Пенсилвания, яздех старото ни муле, когато татко не го използуваше.
Люк вдигна поглед към небето и тежко въздъхна. Щеше да е по-трудно, отколкото бе смятал. Но всяко зло за добро. Ако вдовицата Приндъл имаше да учи твърде много, докато усвои всичко, безумното й желание за мъст можеше да повехне и изсъхне още на лозата, така да се каже. Може би след първите неуспешни опити ще успее да я убеди да го остави той сам да преследва разбойниците.
— Не можеш да преследваш убийци в каруца, това е безспорно — каза й той. — Трябва да се научиш да яздиш, и то веднага.
Мейно, който седеше приведен на седалката до Чарити и държеше юздите в опитните си ръце, промърмори.
— Не бива да ги преследва изобщо. Не бива и на наемни стрелци да плаща — меко казано, индианецът се държеше намусено, откак Чарити му каза, че е наела Люк и защо го е наела. Той само мърмореше и ядосано гледаше ту Чарити, ту Люк с ясен укорителен поглед. — Глупава идея.
В себе си Люк бе съгласен с мелеза. Това бе най-тъпото нещо, което някога се бе съгласявал да прави. Обикновено — „Не!“ — бе една от най-лесните думи в речника на Люк и винаги му бе на езика. А когато веднъж кажеше „не“, твърдо държеше на това решение и рядко го променяше. Защо не бе казал тази простичка, чудесна дума и на тази жена? Какво му пречеше да го направи и сега?
— Тогава ще ме научиш ли да яздя? — запита го Чарити.
Какъвто си бе самотник, Люк не бе свикнал да се съветва с други или да ги включва в плановете си, но въпреки това усещаше, че трябва да се опита да привлече Мейно в своя подкрепа, макар и само за да му докаже, че не е някой използвач, намислил да измъкне паричките на вдовицата или да я отклони от правия път с порочните си навици.
Последното трябваше да е ясно и на едноокия, но знаеш ли? Може би за Мейно Чарити Приндъл е чудно хубава жена. Може би човекът ревнуваше от всеки, който се доближи до нея. Явно Мейно се смяташе за неин закрилник — може би защото бе спасил живота й неотдавна и не искаше тя да се излага на опасност в близко бъдеще. Това поне Люк можеше да разбере.
Имайки предвид всичко това, Люк предложи:
— Ти би трябвало да помолиш Мейно да те научи. Освен ако съм сбъркал, но смятам, че той по-добре познава конете от мен, а вероятно е и много по-търпелив — острият поглед на Люк огледа лицето на Мейно, като се опитваше да го прецени донякъде. — Освен това всеизвестен факт е, че индианците са отлични ездачи, нали така, Мейно?