— Точно така, Стърлинг — усмивката, в която се разтегнаха устните на Мейно, изведнъж разтревожи Люк, а блясъкът в сребристите му очи подсказа, че Мейно е разбрал и тайно му се присмива. — Ние също така много добре познаваме, когато някой изпраща фалшиви димни сигнали. С други думи, бледолики господине, ако си готов да паднеш толкова, че да целуваш задника ми, по-добре ми лъсни ботушите. В края на краищата, ще имаш повече полза.
— Мейно! Невероятно! Какъв език! — Чарити се почувствува унизена и не можеше да си представи какво си мисли Люк Стърлинг. Можеше само да се надява, че Мейно не го е обидил дотолкова, че да промени решението си да я обучава. — Моля те да простиш на приятеля ми, господин Стърлинг. Сигурна съм, че не искаше да те обиди.
— Глупости! — макар и груб, отговорът на Люк бе кратък и придружен с усмивка, подобна на тази на Мейно.
— Моля, господине? — възкликна Чарити възмутена. Все едно че говореше на себе си, защото двамата й придружители, изглежда, бяха погълнати от някаква загадъчна, мълчалива битка за мъжко превъзходство и изобщо не й обръщаха внимание. Те водеха някаква война на волята, която напълно я объркваше, макар и да я дразнеше.
Това, което наистина я ядоса, бе, че дори когато кимаха, когато се усмихваха едва-едва и накрая решиха да не се пронизват с погледи, объркването й не отслабна. Каквото и да бяха уредили помежду си, и двамата изглеждаха доволни от резултата, докато Чарити все още се опитваше да разбере какво става.
За няколко дни Люк се настани и уроците на Чарити започнаха сериозно. Всяка сутрин тя се събуждаше, обличаше се и бързаше да приготви закуска за тримата. Макар че тя нямаше апетит, Люк настояваше да яде колкото мъжете.
— Слаба си като вършина — направо й каза той. — По дяволите, жено! Ако ти и пуйката на Йов кацнете една до друга на телеграфна жица, доста ще се затрудня, докато ви различа! Ако не искаш револверът, конят или врагът да те свалят на земята, трябва да натрупаш малко месо по тия кости и да развиеш малко мускули в хилавите си ръце — Люк огледа облечената й в черно фигура от глава до пети и добави: — И направи нещо за тая коса, чу ли? Разхлаби малко тоя кок, така че да не е опънат толкова стегнато и да не ти разтяга клепачите. Освен че разкривява зрението ти, прави те ужасно старомодна. Жалко, че не можем да махнем и тия гадни очила, тъй като ще пречат.
Чарити не знаеше дали да се смее, или да му изкрещи. Ако само знаеше колко бе страдала и колко труд бе положила да постигне тоя вид на стара мома и вещица, който той явно не харесваше! Тя му отправи нещо като усмивка и язвително отговори:
— Какво ласкателство, господин Стърлинг! С тия златни уста интересно как не си проправяш път в света с думи, а не с револвер. Обаче — продължи тя, като видя, че очите му се свиха предупредително и разбра, че словесните й стрели попадат точно в целта — нито косата ми, нито очите ми са твоя грижа.
Усмивката му беше също така изкуствена, като нейната, когато подобаващо й отговори.
— О, извинете, скъпа госпожо, но те наистина са моя грижа! Не можеш да стреляш по това, което не виждаш, а не можеш да виждаш добре, ако очите ти така се напрягат. Това изкривява зрението ти и измества целта. А в сметката не влиза и главоболието, което сигурно получаваш от всичките тия фиби, които бодат кожата ти.
Фактът, че беше прав, още повече я ядоса.
— Имате ли да кажете още нещо, професоре? — подигра се тя раздразнително.
Усмивката му бе лукава и хубава и й се прииска да я изтрие с удар от злорадстващата му физиономия.
— Не мога да се сетя в момента, но непременно ще ти кажа, щом възникне нещо.
Люк реши, че Чарити първо трябва да се научи да язди.
И за неин ужас част от всеки ден бе посветена на уроци по езда. Дори ако животът й зависеше от това, Чарити не можеше да си спомни старото муле на баща й да е било толкова високо, колкото тоя кон, или пък да е имало толкова много зъби. Макар че Мейно неохотно се бе съгласил да помага, той избра кротка, послушна кобила, на която Чарити да се учи, но тя се страхуваше от животното и скоро всички разбраха, включително и конят.
— Трябва да й дадеш да разбере кой командува — учеше я Люк. — Ако животното разбере, че се страхуваш от него, по-добре се откажи, стой си вкъщи и плети!
— Тя се опита да ме ухапе, когато й слагах мундщука в устата.
Люк настояваше Чарити да се грижи за коня си.
— Това е неделима част от работата — осведоми я той. — Само защото си жена и си дребна, не можеш все да разчиташ някой друг да ти е подръка да ти оседлае коня. Трябва да се научиш сама да правиш тия неща.
Тя започна с оседлаването на кобилата — първоначално под зоркото наблюдение на Люк. Най-после сметнаха, че е готова да яха коня и сама.