— Сравнително лесно е — заяви Люк. — Първо вземи поводите в лявата си ръка — той я наблюдаваше, докато тя направи каквото бе наредил. — А сега постави тази ръка върху раменете на коня и се хвани за високата част на седлото с дясната си ръка. Постави левия си крак на стремето, подеми се нагоре и преметни десния си крак през гърба на коня и го сложи в стремето от другата страна.
Той постави ръцете и краката й на място и почувствува, че тя настръхна, щом я докосна, но си го обясни с това, че той, като наемен стрелец, я плаши, макар досега тя да не бе показала, че се страхува от него, както често се случваше с някои други. А може би нейната предпазливост се дължеше повече на нападението, което бе преживяла, отколкото на неговата близост. Разтревожи го повече това, което той самият изпита, а то приличаше на ухапване от пчела. Като отхвърли тези мисли, той продължи опита си да я качи на седлото.
— Господин Стърлинг! — извика тя изплашена, когато внезапно почувства голямата му ръка да подпира дупето й отдолу. — Какво си мислите, че правите, господине? — запита тя. Високомерната й реч напълно се провали, когато тя загуби равновесие, кракът й се подхлъзна несръчно от стремето и тя тромаво падна в краката му.
— Помагам ти да се качиш на коня, госпожо — отговори той с тази влудяваща негова усмивка. — Преди да се научиш да яздиш, ти трябва да се научиш да се задържаш на седлото. Няма друг начин.
— Моля за мен да е различен.
— О? — той я погледна и повдигна едната си вежда за десети път този ден. Това бе досаден навик, който Чарити бързо започна да ненавижда.
Тя въздъхна раздразнено.
— Знам, че трябва да се кача на коня. Не съм чак толкова невежа — тя предпочете да не обръща внимание на изражението му, което издаваше съмнение. — Просто исках да кажа, че бих предпочела да яздя настрани, както е прието от векове за жените. Просто не мога да яхна седлото в пола.
— А аз няма да те уча иначе — заяви той твърдо.
— Моля? — сега бе ред на Чарити да повдигне изискано вежди.
— Можеш да се молиш колкото искаш, и пак нищо няма да промениш, госпожо. Ще се научиш да яздиш яхнала седлото или въобще няма да те уча. Язденето встрани е за онези разглезени дами от източните щати, които искат веднъж-дваж да погалопират с хубавите си скъпи коне из парка, без да си измачкат дрехите и без да се изпотят. А ти ще трябва да яздиш много упорито, да преследваш онези убийци и най-добрият начин да останеш на седлото е да се държиш с всички крайници, което ще рече и с двата крака, и с двете ръце!
— Ами полата ми? — възропта тя.
— Махни я.
— Какво! — възмутеният й писък изплаши кокошките на двора, които се разкрякаха.
— Виж какво — или си увий полите около краката, или ги разцепи по средата и ги заший, както някои от жените във фермите правят напоследък. Можеш да обуеш и мъжки панталони. Безразлично ми е, госпожо Чарити. Прави каквото щеш, но си втълпи, че ще яздиш коня седнала здраво на седлото.
Люк настоя тя да се запознае с устройството на револвера, преди да е стреляла с него. Тя се научи да го зарежда и изпразва, да го разглобява, да го почиства и да го сглобява. Повтаряше го много пъти, като назоваваше частите, които Люк посочваше, докато й идваше да си скубе косите и Люк най-после бе доволен от нея.
Едва тогава започнаха истинските уроци как да се прицелва и да стреля. На закуска Люк я осведоми, че той и Мейно са поставили тренировъчна мишена зад обора.
— Сметнахме, че това е най-безопасното място — обясни той, като си размениха погледи с Мейно. — Дори да не улучиш целта, поне няма да уцелиш конете.
Чарити не се зарази от веселото им настроение особено когато видя мишената. Мъжете бяха натрупали бали слама като малка планина и бяха прикрепили голямо платно отпред. То изглеждаше някак познато.
— Откъде го взехте? — попита тя.
— Беше сгънато на дъното на една от каруците. Тя поклати глава.
— Не можем да го използуваме. С него ще покрием зърното, когато овършеем, за да е сухо, докато го закараме на мелница.
— Е, смятам, че трябва да избереш — провлачено каза Люк, като дъвчеше една сламка, и отправи хладния си зелен поглед към нея. — Кое е по-важно за теб — да запазиш зърното сухо или да се научиш да стреляш?
Като изгледа Люк, а после и огромната мишена, тя запита подигравателно.
— Сигурни ли сте, че е достатъчно голяма?
Мейно се засмя:
— Планът беше или да направим такава мишена, или да построим нов обор и да те преместим до тоалетната, като напреднеш. Първото бе по-лесно.