— И по-безопасно — прибави Люк с кисела усмивка. — Защото, както ме гледа дамата напоследък, сигурно само ще изчака да отида до тоалетната, за да я направи на решето.
Люк й показа какво иска от нея. С незаредено оръжие той й обясни как да го държи, как да го стабилизира и да се прицелва, как да запъва револвера и да дърпа спусъка. Докато правеха това, големите му ръце непрекъснато докосваха нейните и всеки път Чарити неволно се стряскаше. След нападението единствените мъже, които я докосваха, и то рядко, бяха доктор Нелсън и Мейно.
Тя се опита да не обръща внимание на допира с Люк, като си каза, че е наложително, но когато той я хвана отзад за ханша, за да оправи стойката й, тя не успя да сдържи изплашения си писък. С разтуптяно сърце се дръпна рязко от него и продължи да трепери. Револверът падна от внезапно сковалите й се пръсти. Когато го погледна зад стъклата на очилата, очите й се бяха разширили и потъмнели от събудения страх — с ужас очакваше следващото му помръдване.
— Браво за писъка, жено! Няма да те ухапя! И ми се ще да спреш да подскачаш като уплашен заек всеки път, щом те докосна. По дяволите, ти наистина можеш да накараш човек да се чувствува долен мръсник дори когато не е направил нищо да го заслужи.
— Аз… аз съжалявам! — заекна Чарити. — Просто не мога да се спра понякога. Откакто онези мъже… — развълнуваният й глас затихна.
Люк въздъхна, а съчувствието му измести гнева. Поривът на състрадание, който все по-често се надигаше у него, започна да се превръща в навик и това го дразнеше, но в тази жена имаше нещо дяволски уязвимо, което събуждаше особено желание да я закриля.
— Разбирам — каза й той, — но не мога да те науча да се прицелваш правилно, без да те докосвам. Трябва да ти покажа как да държиш оръжието, как да стоиш и как да поставиш ръцете и лактите си, как да държиш главата и как да насочваш погледа си — тъй като и неговите вътрешности се напрягаха в очакване на тези странни вълнуващи усещания при всеки допир с нея, той си помисли, че и двамата ще са доволни, ако можеше да я обучава, без да се налага да я докосва, но това буквално не бе възможно.
— Обещавам да се поправя.
Тя се опита. Наистина се стараеше да прави всичко, на което я учеше. Упражняваше се с пушката, докато рамото й така се възпали и контузи, че не можеше да го мръдне, без да се разплаче. Най-после, слава богу, тя се научи да поставя оръжието правилно, за да не я рита, когато стреля. Но боравенето с револвера на Люк бе друга работа. Револверът „Колт“ бе тежък и неудобен за малките й ръце. В началото цялата сила на ръцете й отиваше само за да го вдигне пред себе си и да се опита да го стабилизира. Сега разбра защо той непрекъснато я караше да яде.
Да улучи мишената, колкото и голяма да бе, бе истински подвиг и тя скоро започна да се възхищава и да завижда на Люк за забележителната му сръчност с револвера. Той можеше да улучи всичко, което е в обсега на оръжието му. Имаше орлов поглед и удивителни рефлекси и за него всичко изглеждаше смешно лесно, а за нея — ужасно трудно.
Ако не я разстройваха така и ако не бяха толкова наложителни, първите й несръчни уроци щяха да са смешни. Тя изглеждаше и се чувстваше като глупак, особено когато неволно прищипа края на кожата си между палеца и показалеца в петлето на револвера. Цели три дни изминаха, преди нежната подута кожа да зарасне, за да могат да продължат уроците, но след този случай тя се научи да бъде по-внимателна. Уроците по езда и стрелба бяха достатъчно болезнени, за да си навлича още болка поради собствената си несръчност.
Когато тя най-после започна да улучва платното всеки път, Люк реши, че могат да сложат по-малка мишена. Той извади от хамбара няколко чувала и ги закачи на сламената стена. После, сякаш да й внуши колко сериозна е целта й, той нарисува очертанията на тела върху тях.
— Представи си, че това са мъжете, които ще убиеш — посъветва я той направо, като с поглед изучаваше реакцията на думите си.
Чарити се чувстваше като потопена в ледена вода и знаеше, че е ужасно бледа, но стисна зъби и внимателно се прицели. Върху зебления чувал тя си представи лицата на всеки от шестимата, които я бяха изнасилили. Познатото чувство на ярост я изпълни, ръцете й се разтрепериха и барабанът на револвера опасно се размести. Тя с усилие овладя чувствата си и стреля.
С всеки следващ изстрел на револвера дълбоко от нея се изтръгваше измъчен скръбен стон. Когато урокът свърши, зеблените чували бяха направени на решето, а Чарити бе изтощена напълно.
Люк пак се почувствува като подлец.
— Пак! — заповедта бе изречена отривисто, с този нетърпящ възражение тон, който тя бе започнала да мрази. Люк стоеше там като някой всемогъщ владетел, спокоен и сдържан, със скръстени на гърдите ръце. В сравнение с него Чарити се чувстваше като градински работник, от всяка нейна пора се стичаше пот. От кока й се бяха изтръгнали кичури коса, а очилата й непрекъснато и раздразнително се смъкваха на края на носа й. През този ден за стотен път се прицели и стреля, като си представи Люк пред мерника на револвера.