— Стреляш много наляво! Поправи се!… Съсредоточи се, по дяволите! Прибързано стреляш… Пак… Отново… Ще ме слушаш ли, или искаш да се откажеш и да забравим за тая работа? — подигра се той.
Тя му отвърна със свиреп поглед.
— Ще се откажа, когато тези мъже си платят за стореното, или когато отида в гроба, ако това се случи по-напред.
— Тогава се упражнявай, по дяволите! И да има резултат! Не съм те учил така! Направи го както трябва!… Пак!… Кълна се, че ще стоиш тук до среднощ, но ще го направиш както трябва, ако ще да те уморя…
И така продължи, докато Чарити започна да се съмнява дали тези безкрайни, ужасни уроци няма да я довършат. Както я бе предупредил, Люк бе взискателен учител, неумолим в стремежа си към съвършенство. Колко ли пъти й се искаше да захвърли револвера, да избяга и хубаво да се наплаче! Колко пъти си бе представяла как насочва оръжието срещу него, когато й крещи! Или как го прегазва с коня си. Като, разбира се, изключим факта, че не бе се научила да язди в галоп. Да заслужи и най-незначителната похвала от него, се равняваше на чудо, макар че й бе по-скъпа, когато я получеше. Тя вече и в съня си чуваше резките му заповеди, но дори и това бе желано облекчение в сравнение с ужасните кошмари, които още тормозеха съня й. Когато към края на деня бе толкова изтощена, че бе готова да падне от умора, когато умът й преставаше да разбира всички нови неща, които той настояваше да научи, когато я болеше и на места, които не знаеше, че притежава, когато мисълта за гореща вана й се струваше божествена, но нямаше сили да си донесе и стопли необходимата вода — тогава той й напомняше рязко, че тя самата искаше да придобие тези умения, така чужди за нея.
Самата тя така настоятелно искаше мъст, искаше да се научи да убива.
От своя страна Люк се учеше на търпение — но му беше трудно. Никога преди не се бе опитвал да научи някого на уменията, които той самият отдавна знаеше. Когато се съгласи да научи Чарити, не бе осъзнал напълно колко трудно ще е това. Много пъти трябваше да прехапва езика си, за да не направи някои остри забележки, но и много често се улавяше, че й крещи.
Със съзнанието, че работи с жена, която неотдавна е преживяла нещо ужасно и е станала много по-чувствителна след това, той се опитваше да ограничава псувните и критичните си забележки. Но винаги когато тя сякаш нарочно пренебрегваше съвета му, цветистите фрази се изсипваха от устата му. А тя неизменно насочваше кръглите лъскави стъкла и укорителни сини очи към него и той се чувстваше като червей, това обаче след време пак се повтаряше.
Но тя никога не плачеше. Мърмореше и се оплакваше, вбесяваше се като оса, но сълза никога не пророни и Люк й се чудеше дори когато започна да й се възхищава с всеки изминат ден. Тя имаше повече смелост, отколкото се полага на толкова дребен човек, и повече издръжливост, отколкото той си представяше. Той я гонеше жестоко.
Осъзнаваше го и се чудеше как още не е взела метлата да го наложи с дръжката по главата, но тя трябваше да се научи бързо и добре, и колкото повече време отнемаше това, толкова по-далеч бягаха Данди и другите.
— Искаш аз да свърша това? — възкликна Мейно невярващ, като гледаше Люк, сякаш току-що е изпълзял изпод някой камък.
— Ти чу. Чарити вече е готова да започне с подвижни мишени, тъй като се съмнявам, че жертвите й ще стоят мирно и ще я оставят да ги застреля. Ако не иска да й разбием всички чинии на парчета, ще ни трябват говежди лайна.
— И ти искаш да се разтичам наоколо като някоя индианка и да ги събирам? Е, помисли си пак, господине. Ако толкова ти трябват, събери си ги сам.
— Имаш ли по-добра идея?
Мейно се замисли. После се ухили, белите му зъби светнаха на мургавото лице.
— Да. Ще се върна.
Той закрачи към къщата и се върна след половин час с голяма чиния изгорели и твърди палачинки. Изглежда, докато се противопоставяше твърдо на всичко, което щеше да урони достойнството му в собствените му очи, Мейно не възразяваше да готви, когато се наложи.
Като гледаше овъглените палачинки, Люк се намръщи и поклати глава.
— Какво е това?
— Твоите мишени — отговори Мейно с усмивка на превъзходство. Те са твърди, достатъчно тежки, за да не ги носи вятърът, когато ги хвърлиш, и лесно се правят, когато ти трябват още. А пък и ще спести на всички ни да тичаме из пасищата да събираме говежди тор.