Макар че Люк неохотно призна, защото не искаше Мейно да си вирне носа, идеята бе находчива и чудесно подхождаше за целта. Люк се отправи към полето зад обора, Чарити вървеше след него и Мейно ги придружи, за да помага.
— Добре — каза Люк на Чарити. — Първо ще ти покажа как се прави. Гледай внимателно.
Когато Мейно хвърли във въздуха първата мишена, Люк проследи пътя й и стреля. Палачинката веднага се разкъса. Мейно подхвърли друга. И този път Люк разби мишената, после продължи и улучи три от парченцата, преди да паднат на земята.
— И ти очакваш аз да мога да правя това? — Чарити възкликна, зашеметена от скоростта и точността, макар че вече бе взела револвера в ръка, когато започнаха. От изражението върху лицето на Мейно се виждаше, че и той е впечатлен силно.
— Улучи я веднъж, при първия опит, и ще съм доволен — чу се резкият отговор. Люк й подаде револвера. — А сега, номерът е да следиш мишената. Предугаждай къде ще е, докато куршумът ти я настигне.
Чарити въздъхна, като разбра, че това ще е най-трудният й урок досега. Ако успее да направи това, ще може да прави всичко. И никога вече няма да й се налага да разчита на друг за закрила.
Примирена, тя подготви оръжието си и се приготви за още един дълъг и изморителен ден.
Сега, когато Чарити свикваше да борави с револвер, време бе да започне да го носи. Трябваше й колан, кобур и собствено оръжие. Като се нагърби със задачата да достави тези неща и някои други, които щяха да й трябват сега, пък и после, когато тръгнат на път, Люк набързо отскочи до Додж Сити.
Безбройните му покупки не събудиха съмнение, но внезапната му поява в Додж Сити накараха началника на полицията Ърп и шерифа Мастърсън да си зададат някои въпроси. Заклели се да поддържат закона и да пазят спокойствието в града, те се опитваха да държат под око скитниците, наемните стрелци и всички потенциални смутители на реда. Защо се бе върнал Стърлинг в Додж? Дали някой го бе наел и с каква цел?
— Последния път, когато беше тук, задаваше много въпроси за убийците на Джон Приндъл — замислено отбеляза Мастърсън. — Мислиш ли, че Чарити го е наела да ги преследва, а?
Уайът сви рамене.
— Винаги можеш да се отбиеш при нея и да провериш.
— Може би ще го направя. Следващия път, когато минавам оттам.
Докато Люк яздеше по пътя към фермата на Приндъл, той се оглеждаше и се чудеше какво ли изпитва човек, когато нарича някое място „дом“. Бе живял на тази земя тридесет години и никога не бе имал истински дом, никога не бе живял на едно и също място за дълго, след като избяга от сиропиталището.
С поглед обгърна акрите земя на Чарити, които съседите й бяха обработили, и поклати глава. Не, ако тази земя беше негова, не би я обработвал. Не мислеше, че от него ще излезе добър фермер. Ако този имот бе негов, щеше да отглежда рогат добитък, а може и няколко коня.
Това бе неговата мечта за бъдещето, и причината, поради която спестяваше всеки цент, който можеше да отдели, в една банка в Далас. Ако живееше достатъчно дълго и спестеше достатъчно, някой ден щеше да може да си купи земя и да осъществи мечтата си. Може би… Ако не го убият преди това. Бог знае, че вероятността за дълъг живот на наемния стрелец не е голяма, и макар и доходна, това не бе най-лесната професия. Винаги имаше някъде някой готов да докаже, че е по-бърз с оръжието, да го предизвика дори когато той не желае предизвикателства.
Понякога, както и сега, Люк се чудеше защо ли се е захванал с точната стрелба „като професия“. После си припомни, че не е имал богат избор, освен да остане в армията. Още тогава, макар че беше много млад, сръчността с револвера му бе спечелила слава. Ако бе останал, и там сигурно щеше да се намери някой, който да го предизвика. Само че тогава или щяха да го обесят, макар че е бил принуден да убие някого, или щеше да го съди военен съд и да свърши в затвора, което също не бе за предпочитане.
Като взе това предвид, Люк сметна, че нещата са се развили добре, тъй като, изглежда, му бе предопределено да си проправя път в света с револвер. Естествено, последната му работа, за която бе нает от Чарити Приндъл, излизаше от рамките на обичайните му занимания. Той се чудеше дали тя има представа на какво се излага и дали е разбрала, че никога няма да я пусне да тръгне сама срещу шестимата разбойници. Ако изобщо тръгне, то ще е с него, и той ще направи всичко, на което е способен, за да не й се случи нищо лошо.
Но как можеш да опазиш да не бъде наранен някой, който толкова е решен да отмъсти? Как можеш да му внушиш, че да убиеш друг човек, независимо колко е зъл и си заслужава смъртта, е нещо, което остава в теб за цял живот? Че това ранява душата ти и те гризе като червей, който си пробива път към сърцевината на ябълка. Че осакатява духа ти и те превръща в закоравяла самотна кухина — като Люк Стърлинг.