— Ако ми кажеш колко струва всичко това, ще ти платя веднага.
Той стана и тръгна към вратата.
— Просто го прибави към възнаграждението ми, госпожице Чарити — той почти бе излязъл, когато прибави: — И да не съм те видял, че се опитваш да хвърлиш новите дрехи в черната боя!
На следващия ден се върнаха към уроците — и двамата още под впечатлението от срещата им предишния следобед. Тя бе все още нацупена, защото Люк си бе позволил да й купува дрехи, а после да й казва какво да ги прави. Люк на свой ред също бе ядосан на Чарити, че не е проявила любезност да му благодари, че се е погрижил за нуждите й. Дори не му благодари за револвера, който той така внимателно бе избрал.
В резултат на това Люк бе много по-твърд с нея днес, караше я да работи по-усилено и многократно да упражнява нещата дори когато ги изпълняваше добре. Нищо не го удовлетворяваше и той бе по-мрачен от обикновено. Вече бе стреляла по цяла чиния с ужасните прегорели палачинки на Мейно и въпреки че бе с ръкавици, върху предишните й мазоли се образуваха нови. Бе изтощена и всичко я болеше, но бе готова за борба, когато Люк неочаквано реши да промени мишените.
— Понеже си се възгордяла толкова, хайде да опитаме нещо по-трудно, искаш ли? — предложи той саркастично, като цопна един кош със спарени ябълки на земята пред нея.
Тя го гледаше и не вярваше.
— Сигурно се шегуваш! Ябълки! Ти наистина ли очакваш да стрелям по ябълки?
— И да ги улучваш — добави той с хитра усмивка.
Чарити избухна.
— Ха така! Това минава границите! Можеш да си вземеш ябълките и да правиш каквото искаш с тях, аз свърших.
— Зарязваш ли ме, госпожо Приндъл? — подигра се той.
— Да! Докато не започнеш да се държиш като разумно човешко същество, ако въобще си способен на такова нещо! Всъщност, тъй като сега знам да стрелям, не мисля, че твоите услуги вече са ми необходими. Ще ти приготвя парите, докато си опаковаш нещата и се приготвиш за път. Благодаря и довиждане, господин Стърлинг.
Думите й го жегнаха. Като пренебрегна факта, че току-що го бе уволнила, Люк й се присмя:
— И ти наричаш стрелба малкото, което успя да научиш? Ще ти покажа стрелба, госпожо!
Той загреба с ръка четири малки ябълки и ги хвърли всичките. Чарити, по навик, проследи с поглед пътя им. Пред невярващите й очи и четирите се пръснаха в бърза последователност, принудени от стрелбата на Люк.
— Трябва ли да те убеждавам още?
Насреща им една дива лоза бе изпълзяла нагоре по обора. С двата куршума, останали в револвера, Люк ловко отряза два цвята, като откъсна нежните дръжчици, а крехките листчета останаха цели, дори непокътнати.
— Това е стрелба. Само така можеш да излезеш срещу убийците на съпруга си. Още си много далеч от тази стрелба. Още ти трябвам, независимо дали ти е приятно или не, макар че сигурно гордостта ти ще те задави, ако признаеш.
За своя изненада Люк откри, че му харесва да й е потребен. Макар че не го разбираше, това удовлетворяваше нещо в него и той не искаше да се отказва заради някакъв глупав спор. Освен това, разсъждаваше той, тук му бе удобно. Приятелите си можеше да изброи на едната ръка, а бе започнал да харесва и уважава Чарити и Мейно: за самотник като него това бе необичайно.
Чарити, въпреки името си, не се чувстваше особено благосклонна тъкмо сега. Тя му изкрещя злобно:
— Ти си само един надут досадник, Люк Стърлинг! Махай се от дома ми! Веднага!
— Накарай ме — отвърна той упорито.
— Не ме предизвиквай, господине!
— Аз ти трябвам — повтори той.
— Ще има да вземаш!
— Ще има да вземам! Дори и някак си да усвоиш всичко, което се опитвам да те науча, няма начин да те пусна сама след тези убийци. Дори и когато сметна, че си готова, ще дойда с теб.
— Така ли мислиш?
— Сигурен съм.
— Не мога да си позволя да ти плащам възнаграждение за преследването на шестима мъже — изтъкна тя троснато. — Мога само да ти платя за обучението ми, както се споразумяхме.
— Не ти искам парите и със сигурност не искам смъртта ти да ми тежи на съвестта.
— Битката не е твоя — напомни му тя.
— Моя е. Преследвам Данди повече от година — призна той намусено. — Когато Мастърсън го посочи сред мъжете, които обвиняваш, хрумна ми, че ако го бях настигнал по-рано, може би нямаше да те нападнат. Как смяташ, че се почувствувах от това, особено сега, когато те познавам?
Тя се вгледа в него с нескривано изумление.
— Затова ли ти ми повярва? Затова ли се съгласи да ми помогнеш? Защото се чувстваш виновен? Отговорен? — тя забрави за гнева си, който бе изместен от изненадата от думите му. — Люк, това е лудост! Имаше още петима в тая банда убийци. Кой може да каже, че нямаше да се случи, дори ако Данди не е бил с тях? — тогава, като че ли напълно осъзнала смисъла на думите му, тя запита: — Защо не ми каза за Данди по-рано? Защо го търсиш?