Тези упражнения бяха за Люк истинско мъчение. Бе невъзможно да не се докосват, независимо колко леко и кратко, и колкото и често да се случваше, въпреки мършавостта на Чарити, Люк всеки път се чувстваше като хвърлен на трънен одър. Кожата му настръхваше и пламваше по подозрително сходен начин както при физическо привличане. Просто не го разбираше. Въпреки предишните си проблеми, Чарити се приспособяваше по-добре към постоянните докосвания, а той ставаше особено сръчен в старанието да се докосват само с ръце и крака, понякога коляно или лакът, което бе напълно достатъчно.
От друга страна, за разлика от Чарити, на Люк страшно му допадна хвърлянето на нож и той бързо усвои техниките, които Мейно показа. Тъй като на него така лесно му се удаваше, той просто не можеше да разбере защо на Чарити й е така трудно.
— За бога, Чарити! — оплакваше се той шумно. — Можеш пиле да оскубеш, перо по перо, с този твой проклет камшик, а не можеш да улучиш стената на хамбара с този нож. Изобщо не го разбирам! Ръката ти се придвижва напред, китката ти се извива! Какво му е дяволски трудното?
— Нямаше да е толкова трудно, ако острият край стоеше право напред! Пфу! При това положение най-доброто, на което мога да се надявам, е да зашеметя врага с проклетата дръжка!
— Пфу? — повтори Люк и се нацупи.
Стараейки се да не се засмее, Мейно се обърна с гръб към тях, а раменете му подозрително се тресяха. — Пфу? Това, по някаква случайност, да не е свързано с курешки, в които, между другото, кокошките ти са затънали до гуша.
— И чия е вината? Ти така ме ангажираш, че вече не знам къде е нагоре.
— Нататък — каза й Люк, като посочи към небето. Инстинктивно тя погледна нагоре, точно както се бе надявал Люк. Като постъпи така, тя се изложи на внезапна неочаквана атака и докато разбере, се просна по очи на земята.
— Това беше мръсен номер! — тя високо се оплака, като плюеше трева от устата си.
— Но сполучлив — побърза да изтъкне Люк. — Само не разрешавай на врага да постъпва така с теб.
— С приятели като теб не ми трябват врагове — измърмори тя, като се изправи на крака.
Някъде в него, близо до сърцето му, се разля топлина, като чу, че тази смела жена го смята за приятел. Той знаеше, че напоследък тя се доверява на малко хора и бе особена чест за него да го включат в тази отбрана група.
— О, не! — изплашеният вик на Чарити прекъсна мислите му. Тя държеше очилата си, които бяха изкривени като парче бодлива тел, а едното стъкло бе на парчета.
Обикновено, когато знаеше, че ще упражняват хватки, Чарити си сваляше очилата, за да не ги счупи. Когато й погоди този номер, Люк не се бе сетил за очилата. Сега съжали за тази несъобразителност. Без тях Чарити сигурно нямаше да може да улучи нищо и щеше да се наложи да прекратят уроците по стрелба, докато се намерят нови очила.
— Чарити, съжалявам. Не сетих за очилата ти.
— Няма нищо — каза тя с примирена въздишка.
— Ами, има. Как ще стреляш по мишени, когато не виждаш?
— Много добре си виждам — призна тя неохотно с глуповат израз.
— Как не — подигра се той. — Тогава аз съм кралят на Англия!
— Е, Ваше височество, чуйте това и го запомнете! — отвърна тя с неприязън, защото й се налагаше да признае, че очилата й бяха безполезно украшение. — Стъклата си бяха от обикновено стъкло и аз виждам много добре и без тях. Всъщност — по-добре.
Като се намръщи, той я загледа напълно объркан.
— Тогава защо, по дяволите ги носеше? — изръмжа той. — Сигурно знаеш, че с тях изглеждаш като бабичка.
— Казвал си го. Много пъти — тя наистина се ядоса.
— Е?
— Минавало ли ти е понякога през този твой слаб акъл, че може би искам да приличам на бабичка? — очите й го стрелкаха като мълнии. Без стъклата, които ги изкривяваха и скриваха, те бяха невероятно големи и сини, като безоблачно лятно небе, очертани с гъсти тъмни мигли и искрящи от вълнение.
— Ти се криеше зад тях? — невярващ, каза той тихо.
— Да.
— Ами сега? Как възнамеряваш да се криеш сега?
— Не възнамерявам да се крия — каза му тя гордо, като надменно се изпъна в целия си ръст от един и половина метра. — Уча се да се съпротивлявам. Затова те наех.
11.
Когато Люк за пръв път видя Чарити облечена с риза и новите сини дънкови панталони, едва не си глътна езика от изумление. Света Богородице! Какви крака имаше тая жена! Най-дългите, най-очарователните крака, които някога бе виждал. Като преглътна с мъка, той се опита да успокои развълнуваното си тяло, но продължи да я поглъща с поглед. Под тези прикриващи широки поли от черна материя, които тя наричаше траурни, вдовицата Приндъл бе крила прелестно телце и макар и слабо, то бе с много повече извивки от свила се внезапно змия. Всяка от тези извивки съблазнително преливаше в друга и образуваше изпъкналости и вдлъбнатини, които молеха да бъдат проучени. Новата й пола панталон за яздене някак бе успяла да прикрие тайните й прелести, което бе цяло щастие, ако се вземат предвид особените му реакции тези дни.