Като спря пред него, Чарити стеснително подръпна шалчето на врата си, като се надяваше да си е на място и да скрива белега на врата й. В тези мъжки панталони тя се чувстваше почти гола. Сигурно не са ги правили така плътно да прилепват по задника. Или пък точно това са целели?
За пръв път Чарити осъзна нещо, което не бе забелязвала преди — и дънките на Люк прилепваха така плътно по тялото, като нейните, а и тези на Мейно… Може би наистина са замислени да залепват за човек по-плътно и от сянката му! Но, боже, по какъв безсрамен начин платът издайнически се опъваше по слабините на мъжа и буквално подчертаваше изпъкналия му член. А тя ужасно се опасяваше, че и собственият й задник се очертаваше така точно!
— Готова ли си за тренировки? — макар че набързо се прокашля, преди да проговори, гласът на Люк прозвуча дрезгав като нейния, само че по-дълбок, като ръждясала църковна камбана.
Чарити смръщи чело и си помисли да се върне в къщата и да си облече някоя пола панталон, макар че всички ужасно се нуждаеха от пране, което бе и причината накрая да обуе този панталон.
Като я забеляза да се мръщи, Люк се зачуди и попита:
— Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам?
— Не… да — Чарити нерешително поклати глава.
— Е?
— Не съм сигурна за тези панталони… — призна тя най-после. — Мисля, че си сбъркал размера.
Тъкмо когато най-после успя да откъсне мисълта си от великолепните й дълги крака, тя взе, че му напомни! Господи, вечно щеше да се пържи в ада заради похотливите си мисли!
— Смята се, че трябва да са плътно прилепнали — успя да я осведоми той, — така че да не спъват и да не се късат така лесно, като свободните панталони. Всъщност много кравари и пастири си свиват дънките, за да прилепват по-добре.
— Така ли? — Чарити не бе сигурна, че трябва да му повярва. Не бе сигурна също, че й допада блясъкът в зелените му очи, който издаваше, че искрено харесва това, което вижда.
— Разбира се! Ами че аз познавам хора, които се гмуркат във водата с дънките и после лежат, докато изсъхнат.
— Хората или дънките? — запита тя скептично.
— Кой съхне ли питаш?
Тя кимна.
— И двете — отвърна той със закачлива усмивка и като оглеждаше нежно извитото й телце — Знаеш ли, казват, че дънките ти са твърде тесни, когато очите ти изпъкват, като ги обличаш.
— Моите са наред тогава — отсече тя, — но твоите са сигурно с няколко размера по-малки!
От отворения хамбар, близо до вратата, се чу пръхтене, което не бе на кон, и Люк бе готов да се обзаложи срещу седлото си, че грубоватият шум идваше от един глупак индианец на име Мейно. Някой ден…
Люк тъкмо стъпи здраво с единия крак на долното стъпало на кухненската веранда и умът му схвана това, което носът вече бе разбрал. Варено говеждо със зеле! Нямаше начин някога да не разпознае тази миризма, или да иска да седне на масата, когато знае, че това ще се сервира. Това винаги щеше да му напомня за онези злощастни четвъртъци в сиропиталището в продължение на десет дълги години от живота му.
Едно помирисване и Люк отново се превърна в дете — самотно, без дом, нуждаещо се до болка поне от един човек, който да го обича, една душа, която да го разбира и да съчувствува на тъжното, самотно момченце. Нямаше такъв. Години наред. Нямаше кой да го е грижа, когато го смъкваха от стола и го биеха с пръчка по тънките крачета, докато се покрият с червени белези. Нямаше кой да плаче за него, когато го пращаха да си легне, набит и гладен, и когато го караха да яде за закуска вечерята, която бе отказал, а тя бе студена и твърда. Нямаше кой да му разтрие стомахчето и да му измие лицето, когато от мазното ядене му се повдигаше.
Дори и сега, след години, Люк усещаше как стомахът му се обръща. Пот изби по челото му. Не му трябваше огледало, за да разбере, че е пребледнял. Чувстваше се като изцапан с маджун. Инстинктивно той се обърна и тръгна по обратния път, като се отдалечи от къщата.
— Люк! — дрезгавият глас на Чарити прониза вечерния въздух, насочен към отдалечаващата се фигура. — Накъде се запъти? Вечерята е сложена. Ела яж, докато е топла.