Съзнанието му го върна петнадесет години назад. Сякаш отново чу гласовете на жените, които се грижеха за сиропиталището, но вършеха това с груби ръце и каменни сърца. „Виж какво, пикльо, или ще ядеш, или ще гладуваш, а едно скимтящо гърло по-малко в това място ще е облекчение!“
„Качи си задника обратно на стола и яж или ще те бия, докато кръв потече по краката ти, обещавам ти!“
„Такива като теб не заслужават омари и фазани, дръзко копеле такова, така че яж каквото ти е сложено и бъди благодарен и за това!“
Люк стисна здраво ръце в юмруци. Трябваше с мъка да преглъща, защото още му се повдигаше. Когато рязко се обърна и се изправи пред Чарити, очите му блестяха от потискан с години гняв.
— Няма да ям тая помия!
Стресната, Чарити просто го гледаше изумена.
— Люк… — започна тя.
— Мразя говеждо със зеле! И никой не може да ме накара пак да го ям! — той й обърна гръб и закрачи разсърден към хамбара. — Нито на закуска! Никой! Никога!
— Леле, боже! — възкликна тихо тя с ръце на хълбоците, като гледаше след отдалечаващата се фигура. — Човек би помислил, че се опитвам да го отровя!
Мейно се появи до нея с кисела усмивка на лицето.
— Според мен той не одобрява вечерята.
— Е, аз наистина не смятам, че трябва да се съветвам с него, преди да реша какво да готвя за вечеря! — изсумтя Чарити. Тя се фръцна обратно в кухнята и остави вратата да се тръшне след нея. — Не ми пука, да яде проклетото си седло!
По-късно, когато имаше време да помисли върху тази случка, реакцията на Люк още й се струваше необикновена. Мислено тя повтори думите му и се зачуди колко бледо бе лицето му, почти като на болен. Защо се противопоставя така силно на говеждото със зеле, за бога? Дори ако истински го ненавиждаше, бог знае защо, можеше учтиво да й каже, че не харесва тази гозба, вместо така да избухва като непокорно малко момче!
Тя откри, че се чуди какъв ли е бил като момче, но мисълта за това я стресна. Трудно й бе да си го представи иначе, освен като мъжа, какъвто бе сега. И все пак, някога е бил малък и несъмнено някой по-голям или с много повече власт го бе накарал насила да яде говеждо със зеле, а това той ненавиждаше и до днес.
По непонятни причини сърцето на Чарити изведнъж се затрогна от представата за малко момче с тъмна коса и зелени очи, което карат да яде гозба, която не обича. Във въображението си тя го виждаше седнал на твърде голям за него стол, брадичката му едва достига до ръба на масата, очите му — плувнали в сълзи, а устните — свити, за да не треперят.
И когато упорито бе отказал да си изяде вечерята, нима го бяха накарали да я яде за закуска? Това ли означаваха думите му, зачуди се тя. Чарити потръпна. Какви ли бяха родителите му? Дали просто бяха много строги, или се бяха отнасяли зле с него? Кой знае защо й се искаше да вярва, че просто са били строги. Неприятно й бе да мисли, че е имал нещастно детство. Може би защото тя щеше да направи всичко, ако детето й бе оцеляло, за да е спокоен и щастлив светът му!
Ако детето й бе оцеляло, тя щеше да играе с него всеки ден, да му пече сладкиши и да му запазва най-зрелите и червени ябълки. Щеше да му готви хубави, питателни ястия, за да порасне здрав и силен, и никога нямаше да го кара да яде нещо, което не харесва. Щеше да бъде много добра майка! Ако…
След известно време Чарити се отправи към хамбара, понесла кошница, покрита с ленена покривчица. Мейно не се виждаше никъде, но в края на яслите, върху бала слама, седеше Люк и смазваше седлото си. Усмивка заигра на устните й, като си спомни, че му пожела да замести вечерята си тъкмо с това седло, а сега тя като някоя квачка му носеше яденето в хамбара.
Когато я забеляза, Люк не помръдна. Той просто си седеше там и чакаше, повдигнал въпросително вежда.
Тя безцеремонно тръшна кошницата в краката му.
— Вечерята ти — каза лаконично.
Той се намръщи:
— Аз ти казах.
— Чух какво каза. Не съм глуха — без да каже нищо повече, тя се обърна и си замина така тихо, както бе дошла.
С нежеланието на човек, който отваря кошница със змии, Люк предпазливо повдигна края на покривчицата, като се сдържаше да не вдъхне очакваната воня на сготвено зеле.
В продължение на минути той просто се взираше в кошницата, леко зяпнал в безмълвно учудване. Вътре, загънати в салфетка, имаше няколко пухкави златисти курабийки, току-що извадени от фурната. Внимателно закрепена в ъгъла и подпряна с варени картофи, се мъдреше купичка сос. В другия ъгъл, изправена до порция хрупкаво опечени ябълки, стоеше кана черно горещо кафе.