Люк тихо изруга и като не вярваше на тази неочаквана проява на любезност, поклати глава. Защо бе направила това? Ако плащаше за храната си, щеше да го очаква, разбира се. Но той не плащаше и не можеше да разбере защо Чарити ще си навлича допълнителна работа и ще си прави труда да му приготвя отделна вечеря само за него, особено след като той така грубо отказа гозбата, която тя вече бе сготвила.
Господи! Кога за последен път някой се бе интересувал дали бе гладен? Кога някой си бе дал труда да го зарадва или да се погрижи за удобствата му, без да го прави от страх, или защото му плащат добре? Не можеше да си спомни — ако наистина изобщо е имало такъв момент.
— Да ме вземат мътните! — промърмори той, като се усмихна накриво и се пресегна за една топла курабийка. Люк безмълвно се дивеше на прилива от благодарност, който го изпълни. „Чарити Приндъл, под бодливата ти външност се крие чудесна жена!“
Чарити разхвърля остатъка от храната на кокошките по двора и затвори портичката след себе си, като излезе. Чудеше се кога ли, ако изобщо такъв момент настъпи, ще има отново прилично ежедневие. При всичките тези тренировки, задълженията около фермата трябваше да се изпълняват или много рано сутрин, или след вечеря. А имаше и домакински задължения, но за тях отделяше време, когато имаше сили и успееше да ги вмъкне между другите задачи. Никога преди не оставяше неизмити чинии след ядене и мръсните дрехи не чакаха толкова дълго да бъдат изпрани, а и не можеше да си спомни кога за последен път е бърсала прах от мебелите или е чистила дневната.
Добре че Мейно помагаше, а и Люк бе започнал да върши някои неща, сякаш да компенсира загубеното й в уроци време. Една сутрин я събудиха ударите на чук и тя свари Люк да сменя изгнила дъска на задната веранда. Друга вечер той и Мейно оправиха вратата на обора, която все се изкривяваше. Поправиха и прозореца на кухнята, който започваше да заяжда след всеки дъжд, масата, на която единият крак бе нестабилен, кепенците на прозорците, на които заковаха няколко разхлабени дъски. Дребни неща, но дразнеха — ако Джони беше жив, щеше да ги оправи.
Погледът на Чарити се насочи към ябълката, където Люк закачваше един чувал, пълен със слама. Това бе последната му идея за мишена.
Той държеше въже, завързано около чувала, дърпаше го рязко и мишената се залюляваше. При даден от него сигнал Чарити трябваше да извади револвера, колкото може по-бързо, и да стреля по мишената. А понякога тя заставаше с гръб към нея, после изваждаше оръжието, обръщаше се и стреляше по негова заповед.
Примижала срещу яркия залез, на който не можеше да се порадва от умора, Чарити се приближи, като се чудеше дали Люк е избрал тези чували, защото наподобяват размерите на човешко тяло. Явно той непрекъснато се опитваше да й внуши факта, че тя се учи на всички тези неща, за да се подготви да отнеме човешки живот, защото, когато настъпи този момент, на мушката няма да е чувал със слама.
Заета главно с тези мисли, тя го погледна сериозно и запита:
— Какво е да убиеш човек, Люк? Знам, че се опитваше да ме предупредиш, но никога не си ми казвал точно какво е. Трябва да знам.
Той мълчаливо я гледа толкова дълго, че тя се зачуди дали въобще ще й отговори. Накрая кимна.
— Да, знам, че трябва, но не съм сигурен дали и милион думи могат да те накарат напълно да разбереш. Мисля, че това е едно от нещата, които сам трябва да изпиташ, за да го осъзнаеш. Нещо като да се опитваш да си представиш, че си птица и летиш, или пък, че раждаш или умираш. Разбираш ли, Чарити, мога да те науча да се целиш точно, да дърпаш спусъка със сигурна и стабилна ръка, да преценяваш скоростта и разстоянието. Мога да ти покажа всичко, що се отнася до револвери и стрелба, но не мога да те науча да убиваш или да ти обясня какво чувство изпитваш, когато убиваш. Никой не може да ти обясни това. А когато научиш този особен житейски урок, твърде късно става да се откажеш и да промениш решението си. Стореното не може да се върне. Не можеш да върнеш кръвта в сърцето на мъртвец и да го съживиш. Можеш само да се опиташ да живееш със себе си и съвестта си, а за много хора това е почти невъзможно. Така че, провери, госпожо! Увери се дали можеш да се справиш с чувството за вина, преди да дръпнеш спусъка и да сложиш край на нечий живот.
От друга страна, ако си изправена срещу дулото на чуждо оръжие и нямаш голям избор, не губи време да се чудиш кое е правилно и кое — неправилно. Първо стреляй, а въпросите запази за после, защото може да не доживееш, за да съжаляваш, че си убила.
Чарити сериозно го изгледа, а лицето й бе смръщено и тъжно.
— Съжаленията са ми познати — осведоми го тя решително. — Всеки ден живея с тях. Научи ме на необходимите умения, господин Стърлинг, и ми повярвай, че когато настъпи моментът, ще съм готова, ще искам и ще мога да изпратя всеки от шестимата в ада вовеки веков.