— Не можеш да си сигурна в това. Виждал съм мъже, два пъти колкото теб и дяволски решителни, как се вцепеняват в най-решителния момент и съм виждал как плащат с живота си заради колебанието в последната минута да пръснат черепа на някого.
— Може би не са имали такава причина да убиват, каквато имам аз — подхвърли тя със своя дрезгав глас.
Той поклати глава, като с жеста признаваше, че разбира, но и че съжалява.
— Противно на това, което може би си чула, отмъщението невинаги е сладко, Чарити — зелените му като листа очи я изгледаха сериозно и продължително. — Може да е горчиво като злъч.
— Говориш от личен опит, предполагам — запита тя.
— Разбира се.
— Колко хора си убил?
— Искаш да кажеш — като наемен стрелец, а не във войната. И в двата случая отговорът е един. Повече, отколкото ми се ще да си спомням.
— Съжаляваш ли?
— Повече, отколкото можеш да предположиш.
А сега Люк сметна, че е негов ред да задава въпроси.
— Какъв беше съпругът ти?
Изненадана, Чарити се стресна. После, сякаш току-що осъзнала колко лични въпроси бе задавала, реши да му отговори.
— Джони бе добър човек, честен, внимателен и нежен — рязко отвърна тя. — Успяваше сам да се справи, макар че работата във фермата е по-трудна, отколкото повечето хора могат да си представят — докато говореше, мислите й се връщаха към по-щастливи времена и тя не разбра колко меки бяха станали чертите й и как се насълзиха големите й сини очи. — Семейството му имаше ферма близо до нашата в Пенсилвания и ние израснахме заедно. Не си спомням някога да не съм искала да стана негова жена или да не съм го обичала.
— Много ти липсва, нали?
— Той бе най-добрият ми приятел. Всичко можех да му кажа и той винаги разбираше. Звучи глупаво, но дори и сега се сещам за неща, които искам да споделя с него. После си спомням, че него вече го няма. Понякога се събуждам нощем и се чудя защо не е до мен в леглото. Друг път, когато чуя някакъв шум — отивам да го извикам. Най-много ми липсва, когато забравям за момент, че го няма, а после си спомням какво се случи. Тогава болката оживява отново.
Мекотата бе изчезнала от лицето й, заменена бе със скръб, с мъка, по-дълбока и по-истинска от всичко, което Люк бе виждал някога. Тя докосна в него нещо, което той отдавна смяташе за загубено, и събуди мъчителна болка. Макар да съжаляваше, че с въпросите си бе причинил мъка на Чарити, не можа да потисне леката завист, която изпита към съпруга й. Приживе този човек бе имал щастието да бъде обичан по начин, който Люк не познаваше. Дори и след смъртта му тази любов бе жива в сърцето на вдовицата. Люк си помисли, че въпреки преждевременната си смърт, Джон Приндъл бе късметлия.
— Съжалявам, Чарити — каза тихо Люк, като не бе сигурен дали думите му се отнасят за нея или за него.
— Аз също — каза дрезгаво тя, а очите й горяха от непроляти сълзи.
12.
Чарити почти нямаше време за ежедневните грижи, като например да си глади прането, да работи в зеленчуковата градина, да наглежда малките пиленца и патенца, които току-що се бяха излюпили, или просто да си изрязва ноктите на краката, преди да са станали орлови. Тези неща вършеше, когато имаше сили или, когато успееше да се възползува от случая, за да отдели малко време.
Ето защо тя набързо си миеше косата при изгрев под ледената струя от кухненската помпа, без дори да си дава труда да я топли на печката. Мъжете скоро щяха да пристигнат на закуска, а тя още не бе я приготвила, поради което се чувстваше особено притеснена.
Тя се бе навела с насапунисана глава, неудобно пъхната между чучура на помпата и легена под нея, готова да я изплакне, когато внезапно дръжката на помпата се счупи. Дръжката просто се строши, тупна като камък, повлече ръката й и я цапна по главата като с чук.
Тя изруга — здраво и продължително. Ругаеше, като изхвърли отчупената желязна дръжка през кухненския прозорец, който по това време се случи затворен, и стъклото се разпиля на много парченца. Ругаеше, докато подскачаше около масата, покрила с ръка туптящата цицина на главата си, а с другата бършеше сапуна от смъдящите я очи. Ругаеше, като не можа да си намери кърпата, и продължи да ругае, когато я намеря мокра на пода. Ругаеше, когато по гърба й потече вода и гъделичкащи мехурчета, които, като се стичаха навсякъде, намокриха тънката й камизолка, която залепна по тялото й.
А когато свършиха ругатните за обикновени, ежедневни, влудяващи неща, тя започна да проклина Джони за това, че е умрял. Че я е оставил сама и самотна. Че не я е взел със себе си. Че не се е борил по-усилено, че не е останал жив по-дълго време, че не бе тук да поправи проклетата, гадна, тъпа дръжка на помпата!