Люк я откри сгушена на пода и силно разтреперана. Тя удряше с юмруци и ругаеше гърлено, колкото й глас държи.
— Проклет да си, Джони! Проклет! Трижди проклет! Мразя те! Мразя те! Мразя те! О, боже! Обичам те! Толкова те обичам! Да се продъниш в ада, дано! О, Джони! По дяволите!
Силни, мъчителни ридания разтърсваха крехкото й тяло и в началото Люк помисли, че тя плаче, та се къса. Но когато клекна до нея и непохватно се опита да я успокои, видя, че по сухите й мигли нямаше и следа от сълзи. По бузите и врата й се стичаше студена вода, но очите й бяха болезнено сухи в зачервените орбити.
Тялото й ужасно се тресеше, но щом Люк се опита да я сгуши в обятията си, Чарити се дръпна и се изправи, после със залитане прекоси кухнята. Като бутна Мейно от пътя си към вратата, тя едва не падна по стълбите на верандата, спря се на второто стъпало и повърна.
Зад гърба й двамата мъже си размениха тревожни погледи.
— Какво, по дяволите, става? — попита Люк тихо и кратко. Две бръчици се врязаха в челото му, когато забеляза счупения прозорец и мократа бъркотия по пода.
Мейно просто сви рамене и каза:
— Болката й се трупа в нея и тя трябва да намери отдушник. Скърби, но не може да плаче.
Люк се ужаси.
— Дори на погребението?
— Тя бе на легло, когато погребаха мъжа й, и самата тя бе с единия крак в гроба, за да го оплаква.
— Тя не може да не е плакала някой път оттогава — нощем или когато никой не я гледа.
Мейно само поклати глава.
— Не, никакви сълзи. Никакво облекчение и никакъв лек — той погледна към изцапаната Чарити, все още наведена през парапета. — Само страдание, което изобщо не облекчава.
— И от седем месеца е така?
— По-скоро от осем.
Люк изказа на глас мислите и на двамата.
— Не е естествено.
Мейно само кимна в знак на безмълвно съгласие. Като въздъхна от безпомощен гняв, Люк изсъска:
— А няма ли някой, който да направи нещо, за да й помогне? Тя наистина не може да продължава така повече. Господи! Тя е кожа и кости. Очите й са като две прогорени дупки в одеяло. Скръбта и омразата жива я ядат! По дяволите, тя дори го проклинаше, че е умрял!
— Това е първото нормално нещо, което прави, освен че иска мъст срещу нападателите.
— Нормално? Това, че го мрази, задето е умрял, ти наричаш нормално?
— Помисли, Стърлинг. Той я напусна. Тя оживя. Тя трябваше да продължи да живее, да страда и душата й да кърви. Там, където е, съпругът й не чувствува болка. Тя му завижда за това. Тяхното неродено дете живее с него. Той може да го вижда, да го докосва, познава го. А тя не може и това разкъсва сърцето й. Тя го обича и го мрази. Скърби за него, но и му завижда. Копнее по него, но не може да прекоси пустотата и да го намери. Не може да умре, не може и да живее. Не може да плаче, но не може и да се смее. В този живот всяко нещо има две лица, две гърла трябва да се хранят. Чарити трябва да се научи да дава и на двете, да се обръща и в двете посоки. Ако не се огънеш, ще се счупиш, ако не се предадеш, ще страдаш непосилно.
— Като знаеш всичко това, не можеш ли да й помогнеш, преди да е свършила със себе си? Не можеш ли да й го обясниш?
— Не би ме послушала, както и теб, както и приятелите си от града. Решила е да затваря очи, а с тях — и сърцето си.
— Сигурно има някой, който да я накара да слуша и да й покаже, че си вреди.
Мейно се поколеба, преди да се реши да каже.
— За едно нещо съм се сетил, но тя може да не се съгласи.
— Какво? При това положение всичко си струва да се опита.
— В племето на майка ми, онези, които познаваш като арапахо, има един много мъдър възрастен мъж. Той е шаманът на племето, Гадателят на сънища. Може би той може да й помогне, ако е още жив и ако можем да убедим Чарити да се съгласи да се види с него.
— Знаеш ли къде можем да го намерим?
Устата на Мейно се изкриви в подигравателна усмивка.
— Затворените в резервати не се намират трудно. Те си седят на едно място и чакат да умрат — сребристите му очи се стрелнаха към Чарити, която отпуснато седеше на стълбите. — Това прави и тя в сърцето си — чака да умре.
— Ти оседлай конете. Аз набързо ще взема някои неща за Чарити и ще й кажа, че заминаваме.
— Може би ти предстои битка. Тя е упорита жена и не виждам как доброволно ще се съгласи на това — предупреди го Мейно.
— О, ще се съгласи — обеща мрачно Люк. — Ако все още иска моята помощ и да отмъсти на убийците на съпруга си ще се съгласи.
Като използуваше помпата навън в двора, Чарити си изплакваше косата, когато Люк се приближи.