— Трябва да поговоря с теб.
С глава под водната струя, тя промърмори нещо, което прозвуча като съгласие, и Люк трябваше да се задоволи с това засега. Той нетърпеливо я чакаше да свърши, като я наблюдаваше как се навежда настрани, събира в ръка кичури блестяща руса коса и я изстисква от водата.
Изведнъж осъзна какво така втренчено гледа. Утринното слънце огряваше мократа й глава и позлатяваше дългите развети кичури. Мокра, косата й бе наситено златисторуса и се спускаше, права и дълга, до кръста, когато тя най-после се изправи и се обърна към него. Суха, разпусната, тази коса би била изключително красива. Защо Чарити не я направеше на някаква по-свободна и очарователна прическа? Защо нарочно искаше да изглежда безинтересна и непривлекателна? Това друг начин за прикриване ли бе, както очилата?
— Мога да ви приготвя закуската след около половин час, ако ти и Мейно се върнете вкъщи тогава. Съжалявам за закъснението — като скръсти ръце пред себе си, стараейки се да прикрие измръзналите си гърди и мократа черна риза от погледа му, Чарити нищо не спомена за странното си избухване преди минути, а само прибави: — Предполагам, че трябва да се погрижа да се поправи дръжката на помпата и прозореца.
Люк остана с впечатлението, че тя би предпочела да забрави, че се е случило нещо толкова неудобно.
Той тъкмо отвори уста да й каже за предстоящото пътуване до резервата на арапахите, когато зърна голата й шия, и всички мисли се изпариха от ума му. Винаги в негово присъствие тя носеше рокли, високо около врата, или шалчета, които скриваха шията й. Люк предполагаше, че тя го прави от скромност, сега разбра причината.
Ръцете му се протегнаха към нея не по собствено желание. Като скована, с огромни и изплашени очи, Чарити наблюдаваше и чакаше, неспособна да диша и да мига, докато грубите му пръсти опипваха яркия белег, който опасваше гърлото й. Лицето на Люк се изкриви от ярост. Очите му заискряха под смръщените вежди, ноздрите се разшириха, а устните му се свиха от яд и образуваха тънка цепка.
В отговор на този неочакван и внезапен изблик на гняв у човек, комуто имаше доверие, Чарити се уплаши. „Не!“ Устните й безмълвно произнесоха думата, тази едничка сричка туптеше в плътта й под пръстите му, но звук не се чу. Когато се опита да отстъпи назад, по-далеч от него, той обгърна с ръка врата й и спря отстъплението. Нежно и многократно прокара палец по дълбоката рана.
— Кой ти стори това? — запита той, като процеждаше думите през стиснатите си зъби.
Тя само стоеше пред него и силно трепереше. Ако нещо можеше да го ядоса повече, това бе безпомощното й треперене.
— Някой от тях ли беше, Чарити? Някой от онези, които убиха съпруга ти? — тя едва кимна.
Люк се ядоса още повече.
— Кажи ми!
Погледът й диво зашари край него, зад него, после пак се спря на него, сякаш го молеше да я пусне.
— Кажи ми! — повтори той твърдо, с равен глас.
— Той… той… ме… поряза! — заекна тя. След като с трепет си пое дълбоко дъх няколко пъти, под въздействието на втренчения поглед на Люк, който нежно я придумваше, сякаш искаше да накара думите да излязат от устата й, Чарити тихо призна: — Той не ме пускаше при Джони. Държа ме. Причини ми болка. Смя се.
— Насили ли те? — макар че бе казала, че мъжете са убили съпруга й и нероденото й дете, Чарити никога не бе обяснила как точно е загубила бебето. А Мейно и да знаеше, не бе пожелал да говори за това. Изведнъж Люк почувствува, че трябва да знае. Дали уплахата, че вижда съпруга си убит, или ужасът, че й прерязват гърлото, е причина тялото й да изхвърли детето? Дали я бяха били и с това бяха причинили помятането? Или бе по-лошо, както подозираше Люк? Дали някой — или повече от тия копелета — я бе изнасилил?
Тя отново кимна, но не можа да проговори. Под палеца си той почувствува как тя се мъчи да преглътне и стреснат осъзна, че пръстите му несъзнателно се бяха стегнали около врата й. Той ги разхлаби, но не я освободи напълно.
— Само той ли беше?
Сега тя рязко поклати глава.
— Не — със зъби прехапа долната си устна, за да не трепери.
Той чакаше, а смарагдовият му поглед настояваше за отговор.
— Колко от тях те насилиха, Чарити?
— Всички! Всички! Всички! — отговорът й бе започнал с шепот, но завърши с дрезгав вик. — И шестимата, по ред! Те всички ме обладаха, Стърлинг. Това ли иска да знае извратеното ти съзнание с неговото болезнено любопитство? Доволен ли си сега?
Очите й бяха затворени, сякаш да задържат сълзите, но нито една не потече през стиснатите мигли. След това, което каза Мейно, Люк се съмняваше, че там има скрити сълзи, а му се искаше да има. С изпънат врат тя се стремеше да се освободи от ръката му, а своите бе подпряла на гърдите му, за да го отблъсне.