— Съжалявам — след това, което тя бе преживяла, след това, което насила я накара да признае, извинението му прозвуча печално неуместно. — Чарити, съжалявам.
Очите й изведнъж се отвориха, гневни и излъчващи хиляди смесени чувства.
— Не ме съжалявай, Люк! — настоя тя. — Да не си посмял да ме съжаляваш! Научи ме, помогни ми, дай ми уменията и знанията си, но си задръж съжалението.
— Ще ти помогна, Чарити — увери я той сериозно и се сети за какво щеше да говори с нея в началото. — Искам да ти помогна, също и Мейно. Затова заминаваме, щом се облечеш и подготвиш за път.
— Заминаваме? — запита тя, объркана от привидната промяна на темата. — Защо? Къде?
— Имай ми доверие, Чарити. Всичко ще е наред. Обещавам.
Тя веднага настръхна.
— Да ти имам доверие ли? — повтори тя. — Когато се оставих да ме научиш да яздя, имах мазоли и мускулна треска седмици наред, същото се повтори и с уроците по стрелба. Същото сляпо доверие ми струваше очилата. И след като се закле, че ще внимаваш, отиде в Додж и ми купи пола за яздене и панталон, без да ти пука, че е неприлично. Какво ли ще ми струва, ако ти се доверя този път?
Усмивката му бе малко тъжна и много загадъчна, като свали ръка от врата й и прекара пръсти през копринените коси, които падаха като сноп слънчеви лъчи. Когато промърмори, отговорът му не я успокои.
— Малко сълзи, надявам се, и няколко призрака.
— Мейно, не искам да правя това! Люк, Люк, не ме карай да изживявам това. Страх ме е. Наистина ме е страх — Чарити поделяше вниманието и забележките си между двамата мъже, които вървяха от двете й страни, придружавайки я до шатрата на стария шаман. Изведнъж тя разбра какво чувствува човек, когато отива към гилотината.
— Кураж, Чарити! Не искаш старецът да мисли, че се страхуваш от него, нали? Можеш да го нараниш — това бяха думи на Люк, който не искаше да й покаже колко несигурен бе самият той относно цялата работа.
— Дали ще го нараня е последната ми грижа точно сега, Стърлинг! — отвърна му тя с ненавистен поглед заради явната липса на съчувствие.
— Е, Чарити, знаеш, че няма да ти причини болка. Той е лечител. Мислех, че го хареса, когато се запознахме и прекарахме половината от вчерашния ден в разговори. Ти не беше толкова обезпокоена, когато се върна от палатката му.
— Да, но тази работа със семената от кактус и сънищата… Това наистина ме плаши. Ами ако сбъркаме нещо и аз не се събудя? Ами ако се заплета в някой от тези сънища и не мога да се освободя?
— Това е само сън, просто няколко безобидни сънища — увери я Мейно.
Люк несръчно я потупа по рамото.
— И как няма да се събудиш? Това е глупаво.
— Лесно ти е на теб! — изпръхтя Чарити недоволно. — Няма ти да бъдеш беззащитен в ръцете на тоя стар магьосник — лечител.
— Дрън, дрън… — възкликна Мейно, забравил в момента достойното поведение на индианец. Той бързо се огледа да види дали някой не го е чул. — Каквото и да правиш, не го наричай така нито пред него, нито пред другите. Той е шаманът на племето, нещо като свещеник, а не магьосник — лечител.
Тя смръщи нос и предизвикателно го попита:
— Можеш ли честно да се изправиш и да ми кажеш, че понякога той не прилага някои мистични, може би вълшебни, но определено неестествени начини?
Понеже Мейно замълча и не отговори, Чарити кимна.
— Така си и мислех — каза тя кратко, като се чувстваше хем проницателна, хем безхарактерна.
— Чарити, я си прибери устната, преди да се спънеш в нея. Мейно и аз ти обещахме да сме до теб през цялото време — Люк изведнъж забеляза, че долната й устна, която бе нацупена и издадена привлекателно, бе наистина очарователна. Защо ставаше така, че колкото пъти я погледнеше, откриваше по нещо, за което да й се възхищава, нещо, което му изглеждаше привлекателно, направо хубаво? Първо очите й, после краката и косата, сега устата й. А да не говорим за смелостта й!
— Ще ми държиш ли ръката, Люк? — тя се обърна към него с умоляващ поглед. — А ако умра, ще се погрижиш ли да ме погребат до Джони?
Той се закова на място и я дръпна. Като я хвана за раменете, почти я разтърси.
— Слушай добре, госпожо! Да не говориш повече така! Чуваш ли? Ще ти държа проклетата костелива ръка, ако от това ще ти стане по-добре, но да не си споменала пак за умиране! Или не възнамеряваш да живееш и да се погрижиш нападателите ти да получат справедливо наказание?
— Наказанието на Чарити? — замислено каза тя, а в ъгълчетата на очите й заигра полуусмивка. — Да, това наистина звучи многообещаващо, нали?