Докато говореше, болката изчезна, писъците й стихнаха. И сега сякаш целият епизод бе замръзнал във времето и тя го разглеждаше с вцепенение. Бе мислила, че си спомня ясно тази нощ и че няма да забрави нито един мъчителен момент. Но сега видя и това, което притъпените от болка сетива бяха пропуснали. Малки подробности, които щяха да й помогнат да намери тези мъже.
Джеб, оня, с липсващите два пръста на лявата ръка, който първи я хвана, на врата си имаше бяла бенка с формата на диамант. Как не я бе забелязала? А Данди имаше брадавица на задника си, която не се виждаше, освен ако не си е свалил панталоните. Той яздеше апалуса — кон с характерни белези, което улесняваше преследването. Кътър изглеждаше особено увлечен в ножа си, отнасяше се с него като с любовница, дори му говореше, когато наоколо нямаше кой да забележи. Той бе грозен и приличаше на луд.
Едното око на Уийзъл се кривеше навътре към тънкия извит нос. Където и да отидеше Уайти, щяха да го забележат и запомнят с широката ивица бяла коса в иначе тъмнокосата му глава.
Седлото на Бронк бе от черна кожа, украсено с испанско сребро. И сега в това странно безболезнено състояние Чарити внимателно го огледа. Ако никога не откриеше другите, то тя непременно трябваше да открие Кътър и Бронк. Тя ги искаше всичките, и шестимата мръсни негодници, но щеше да преследва Кътър и Бронк в продължение на пет-десет години и до края на земята, ако се наложи, за да им отмъсти за тази нощ в ада.
Без предупреждение сънят изтръгна властта от нея: Болката бе толкова неочаквана и силна, че дъхът й секна. Тя се изви като дъга, безмълвно и безпомощно, и последното нещо, което забеляза, преди да потъне в блажено забвение, бе ухиленото лице на Бронк, надвесено над нея, и забитите му шпори, които разкъсват нежната й плът.
13.
Изглежда, бе в естествения развой на нещата Чарити да се събуди от гласа на Джони. Така се случи и преди, през онази злощастно дълга нощ, когато той умря и я остави сама сред цялата болка и мрак. Но сега не беше тъмно.
Защо ли? А и очакваната болка я нямаше. Или тя се спотайваше някъде и чакаше пак да я изненада неподготвена?
Чарити отново чу гласа на Джон, който тихо я викаше по име. Тя извърна глава и го видя седнал до нея. Но той не бе завързан за колелото на каруцата, не бе ранен и не умираше — и не бе сам. В ръцете си държеше бебе, повито в розово одеялце. В светлата пухкава косица на детето имаше малка розова панделка.
— Нали е красива, Чарити? — запита Джони, като й се усмихна. — Казва се Вяра — при тези думи той неловко сви рамене и добави: — Знаеш ли, приляга й някак си.
Тя се сети, но все пак трябваше да попита, трябваше да го чуе от устата на съпруга си?
— Кое… чие дете е тя, Джони?
— Нашето, разбира се. Тя толкова прилича на теб, Чарити. Има твоята коса и твоята уста.
— Аз също ли вече съм умряла? Как се озовах тук? — Чарити се изправи и се огледа в меката бяла светлина, която ги обгръщаше. Нищо друго не се виждаше — ни трева, ни дървета и небе, нито стени. — Къде е това, все пак?
Джони поклати глава.
— Не, Чарити, не си мъртва. В съня си ти ни призова с Вяра и ние дойдохме да се срещнем с теб тук. И аз като теб не го разбирам, но се радвам, че се случи. Често ми се искаше да се видиш с дъщеря си, исках да се сбогувам, както подобава.
Сълзи опариха очите й.
— Ти ме напусна, Джони Приндъл! Ти ме изостави в онази прерия съвсем сама! Чудно как вълците не ме изядоха жива, преди Мейно да ме открие.
— Не исках да те изоставя, Чарити — отвърна спокойно той, като потупа бебето по гърба, когато то се размърда. — Просто нямах власт над нещата.
— Ами сега? — запита тя и брадичката й се вирна към него. — Имаш ли власт сега? Можеш ли да се върнеш? Мога ли и аз да дойда с теб и бебето? Можем ли да живеем някъде заедно и пак да сме семейство, както трябваше да бъде?
Джони поклати глава със съжаление.
— Не, Чарити. Аз умрях, Вяра умря, ти остана жива. Ти трябва да продължиш да живееш без нас. Но ние винаги ще те обичаме и ще те чакаме тук, когато и ти наистина дойдеш при нас.
Тя протегна треперещи ръце.
— Мога ли да я поддържа, Джони, само за малко?
Той се усмихна и предаде бебето в очакващите го обятия на Чарити. Новороденото бе толкова леко, толкова мъничко, че Чарити почти не можеше да повярва, че е истинско. Но то бе топло и мекичко и чудесно прилягаше в гънката на ръката й. Очите на момиченцето бяха отворени и то се взираше в Чарити с топлокафявия поглед на Джони. Устата образуваше чудесна извивка, розовите устни бяха малки и съвършени. Едно малко юмруче се бе показало от одеялото и махаше. Чарити дълго време седя като омагьосана.