Накрая проговори:
— Знаеш ли, Джони, имаше моменти, когато почти те мразех, че ме изостави. Толкова ми липсваше и бях толкова самотна без теб. Знаех, че сте заедно с бебето, и така ревнувах, че ти можеш да си с нея, а аз не мога.
— Ти също ни липсваше, Чарити. Вече разказвам на малката Вяра за майка й — каква си била като дете. Между другото, мисля, че ще се радваш да чуеш, че видях майка ти оня ден.
Подсъзнателно Чарити разбираше, че този разговор граничи с лудостта. Никой, ама никой нормален човек не разговаря с умрели съпрузи и деца — дори в сънищата си!
— Добре ли е мама, Джони? Ами ти — здрав и щастлив ли си? Вяра има ли си всичко необходимо?
Той поклати глава и отново се усмихна:
— Това е моята Чарити, все за нуждите на другите се грижи. Ние нямаме никакви грижи, ти трябва да се погрижиш за себе си. Твърде слаба си.
И сякаш чул някакъв звук, който Чарити не можа да чуе, той извърна глава и се заслуша. После се протегна, за да вземе бебето.
— Трябва да тръгваме, Чарити.
За момент Чарити притисна топлото сладко вързопче.
После с нежелание я предаде на баща й.
— Мога ли и аз да дойда, Джони? Моля те! В края на краищата, стигнала съм някак до тук.
Той поклати глава и се наведе да я целуне по бузата, влажна и блестяща от сълзи.
— Не е възможно, Чарити. Ти трябва да се върнеш и да изживееш живота си докрай. Не знам какво те очаква в бъдеще, но се надявам да имаш друг любим, други деца. Трябва наистина да опиташ. Не можеш да се откажеш от живота и от любовта, защото не можем да сме вече заедно.
Чарити бе като зашеметена, и засегната.
— Не би ли имал нищо против, ако заобичам някой друг вместо теб?
— Скъпа, ние изживяхме нашата любов и тя бе сладостна. Няма да съжалявам за нищо, освен че те напуснах. Но нашето време изтече и аз не бих искал безкрайно да скърбиш. Остави сърцето ти да заздравее, Чарити. Остави ме да си отида, както аз те пуснах. Запази ме само като мил и утешителен спомен. Поплачи за мен и за Вяра, а после намери други на наше място и ние ще се радваме за теб, че не си сама и нещастна.
— Но, Джони… — пред невярващите й очи образът му вече бе започнал да избледнява, заедно с образа на бебето.
— Джони! Не постъпвай пак така с мен, Джон Приндъл! Чуваш ли? Да не си посмял пак да ме изоставиш сама!
Гласът му тихо долетя от мъглата.
— Върни се, Чарити. Аз вече не ти принадлежа, нито ти на мен. Върни се към живота.
Когато сънищата на Чарити свършиха и тя вече спеше спокойно и естествено, Люк се почувствува, сякаш го бяха вързали и влачили през кактуси, сякаш му бяха изцедили силата и чувствата. Бе почти като болен. До него, въпреки индианската му безстрастност, Мейно изглеждаше доста разстроен.
Сякаш бяха пътували с нея из сънищата й, споделяйки болката и загубата й, съпреживявайки ги. Всъщност това бе почти така, защото, докато се мяташе, крещеше и бълнуваше в несвяст, тя бе описвала какво вижда, чува и чувствува. Нещата, за които Мейно се досещаше, сега със сигурност знаеше. А това, което Люк не знаеше, сега научи и още по-добре разбра омразата й. Разбра и я сподели.
Почувствува болката й и я изпита дотолкова, доколкото мъж може да разбере женската болка. Имаше моменти, когато щеше да се разплаче само като слушаше обезумелите й викове. Гневът му непрекъснато растеше.
— Мейно, това животно наистина ли е забило шпорите си в нея или тя само сънуваше това?
— Сънят е истина, Стърлинг. Останали са й белезите за доказателство.
Люк преглътна силната омраза, която щеше да го задави.
— Ако тя все още настоява да преследва тези мъже, за да ги убие, отивам с нея. Просто реших, че трябва да знаеш.
— Така си и мислех.
Много внимателно Люк измъкна измъчените си пръсти от вкопчената здраво в тях ръка. През цялото време тя силно и отчаяно бе стискала ръката му, без нито веднъж да го пусне, дори и когато си представяше, че държи детето си. Като кършеше изтръпналите пръсти на тази ръка, Люк изнурено прекара другата по лицето си. Почувствува се със сто години по-стар, откакто влезе в палатката.
Чудеше се дали Чарити ще си спомни сълзите и дали са й донесли облекчение. Дали тази драстична мярка — да изживее всичко толкова ясно в сънищата си — ще й помогне или ще я ожесточи повече? И що за лудост бе това да говори с мъртвия си съпруг и да държи нероденото си дете, което явно бе щастливо бебе под грижите на баща си.
Какво са пиянските сънища в сравнение с това!
Люк нежно избърса последните блестящи сълзи от миглите й, като все още държеше отпуснатото тяло в прегръдките си.
— Спи, клето създание — прошепна той. — Спи и оздравявай. Бог знае, ще ти дойде добре.