Когато Чарити най-после се събуди, следобедът на следващия ден преваляше. Между пристъпите на плач тя си повтаряше, че всички тези, трептящи като живи, образи, които бе видяла, всичките тези ужасни неща, които отново бе преживяла, бяха само сън. Дори когато сълзите й се лееха като дъжд, дори когато се задавяше от хълцане, тя си повтаряше, че само част от това наистина се е случило. Само спомените от нападението. Всичко останало бе резултат от въздействието на кактуса. Сигурно на това се дължеше. Какво друго обяснение можеше да има?
И все пак тогава й се струваше действително — седи си там, разговаря с Джони и държи бебето. О, това сладко, мило момиченце, толкова мъничко и съвършено, така безценно! Вяра! Нейната дъщеря! Помисли си, че Джони я е кръстил така след онзи разговор за имената. Какво каза той? Че някак си й приляга? Е, би било така, ако нещата наистина бяха такива, ако Вяра наистина живееше при Господ и ангелите му.
„Чарити, приятелко, ти си откачила съвсем, ако възнамеряваш да повярваш на това, което мислиш, че си видяла — каза си тя строго. — Ти не си говорила с Джони. Няма начин това да е възможно. Няма начин да разбереш дали нероденото ти дете е щяло да бъде момче или момиче, камо ли, че се казва Вяра.“
И все пак й остана усещането, че е държала дъщеря си, но то бе последвано от чувството за болезнена празнота. В съзнанието й бе останал споменът за устенца като розова пъпка, миниатюрни пръстчета и пухкава руса косица.
А Джони, любимият й Джони, й каза да си върви!
Болката нахлу отново на опустошителни вълни, а с нея и порои от сълзи. Чувството за загуба се усилваше, докато Чарити реши, че просто ще се пръсне на милиони неравни парченца и ще престане да съществува. Мъката бе непоносима, сърцето й се късаше. Тя виеше, плачеше, удряше с юмруци по земята, докато ги насини. Тя плака тихо, ядосано, сподавено, силно. После си поплака още малко. Тя хълца, докато цялото тяло я заболя и очите й така се подуха, че почти се затвориха.
Изглежда, щом язовирът се спука веднъж, няма начин да се спрат потоците солена вода. И тогава, тъкмо когато Чарити се овладя, когато риданията й се сведоха до хълцане и тя се взираше със замъглен поглед през цепките на подутите клепачи, тя я откри. Бе лежала по корем, с глава върху ръцете си. Сега, когато се надигна, корсажът на ризата й леко се разтвори, достатъчно, за да зърне нещо розово.
Сърцето й лудо заби, макар че умът й я предупреждаваше. С разтреперани пръсти тя се протегна и измъкна малката розова панделка от пазвата на ризата си, където бе паднала. Сълзи замъглиха очите й, но те не й бяха нужни, за да се досети откъде е това парченце плат. То все още ухаеше на Вяра, точно като малката й дъщеричка, която тя видя веднъж и отново загуби.
Мейно бе прав: Чарити трябваше да скърби, да тъжи, да освободи цялата насъбрала се мъка и гняв. Пътуването до резервата и стария шаман се оказа полезно. Предизвиканите от кактуса сънища подействуваха като решаващ подтик, като допълнителен тласък в правилната посока и това послужи за облекчаване болката на Чарити.
През последните три седмици, след като се върнаха от резервата на арапахите, Чарити си възвърна апетита и започна да напълнява. Ключицата й вече не стърчеше така ужасно, а и раменните й кости не се подаваха като топки на креватна табла. Нямаше ги вече жалките кльощави ръце.
Процесът бе плавен и тя не го забелязваше в покритото с черна кърпа огледало или като се обличаше сутрин. Тя наистина не забеляза румените петънца по бузите си, блясъка на косата си и че дрехите й вече не висяха като парцали.
Без сама да го съзнава, след успокоението и утехата, които Чарити получи от шамана и сънищата, тя несъзнателно бе започнала да се отпуска, да не се чувствува така напрегната. Сега, когато кошмарите не я измъчваха през нощта, спеше по-добре. Чувствата й не бяха вече така изострени. Все така упорито работеше из фермата, но въпреки това в края на деня й оставаше мъничко сила. Тя готвеше, чистеше, упражняваше стрелба и езда, занимаваше се с градината и понякога минаваха часове, без да се сети за Джони и бебето.
Тя оздравяваше и дори не го забелязваше.
Но понякога все още имаше моменти, когато ставаше умислена и много объркана. Сънищата я накараха да се замисли над много неща и не на последно място над съществуването на задгробен живот, точно както винаги я бяха учили. Джони, майка й и дъщеричката й живееха там. Непосредствено след тази радостна представа дойде неохотното отрицание. Да повярва, всъщност означаваше да приеме, че наистина е говорила с Джони, а да си мисли, че това наистина се е случило, означаваше да си признае умствена неуравновесеност.