И все пак, ако всичко това се дължеше само на въображението й, откъде се взе тази панделка? Тя бе достатъчна да обърка човек. Е, а колко хубаво би било да повярва, че наистина се е случило! Колко хубаво! А кой може да твърди, че не се е случило, в края на краищата. Кой знае наистина какво вълшебство притежава старият шаман, с кактусите си и тайнствените заклинания?
Чарити се пресегна да пипне малката панделка, пъхната на сигурно място в джобчето на блузата й. Усмивка се изписа на устните й, в очите й заблестяха сълзи. Да, колко хубаво би било да повярва.
Понякога бе ужасно мълчалива и Люк се чудеше за какво ли си мисли. Макар че не бе намеквала нищо и се упражняваше упорито и продължително, нима се бе разколебала относно преследването на шестимата — сега, когато гневът й се отприщи. Нима нуждата за мъст бе намаляла като скръбта й? Би ли се съгласила да остави него или закона да се заемат със задачата вместо нея?
— Не, Люк — отвърна му тя, когато я запита. — Не съм променила решението си. Дори повече от всякога съм решена да го сторя. Сънищата облекчиха кошмарите и болката ми, но те отново ми показаха колко много ми отнеха тези отвратителни зверове.
— Но ти тъкмо започна да оздравяваш, Чарити. Разумно ли е да отваряш раните толкова скоро? Да разровиш отново тая болка, като сама се изправиш срещу тях, когато и аз мога да свърша тая работа вместо теб?
— Може би не е разумно, но се налага. Да приема загубата си и да мога да я забравя, са две различни неща, разбираш ли? Гневът и омразата са все още в мен, а и ужасният страх. Как мога да се надявам да продължа живота си, ако постоянно се оглеждам от страх, че някой ден тези мъже могат да се появят отново. Понякога се чувствувам като дете, което трябва да успокояват, че караконджолът не се крие под леглото. За мен злото сега си има лице, шест определени лица, и никога няма напълно да се освободя от ужаса, докато не съм сигурна, че тези мъже вече ги няма, че са изпратени в ада.
— Те не са единствените живи злодеи — изтъкна Люк. — Като ги премахнеш, няма да направиш света съвършен. Няма всичко да стане чудесно и безопасно.
— Не става дума за съвършен, Люк — опита се да обясни тя. — Искам само да направя света малко по-добър — за себе си и за всеки друг нещастник — мъж, жена или дете, — когото тези животни могат да решат да нападнат. Искам вечер да заспивам, като знам, че никога вече няма да видя тези лица, че никога няма да чуя тези гласове и няма да усетя ръцете им по тялото си — силна тръпка я разтърси при този спомен. — Необходимо ми е да знам, че няма никакъв шанс да се натъкна на някой от тях на улицата някой ден. Или пък те изведнъж да се появят във фермата посред нощ. Ако някой друг се справи с тях, моите страхове няма да намалеят. Това е нещо, което трябва да видя сама, да свърша сама, ако искам някога душата ми наистина да се успокои.
— Душата ти? — повтори той тихо, като привлече погледа й и го задържа. — А помислила ли си колко ще си навредиш на душата, ако убиеш тези мъже, Чарити? Цената на отмъщението може да се окаже по-висока, отколкото можеш да платиш.
— Това, предполагам, е нещо, което сама ще открия скоро — подхвърли тя. — До миналата есен в живота ми не е имало насилие. Нито мъст. Моят хубав и удобен малък свят се разби тогава и аз се съмнявам дали някога ще съм пак така спокойна и наивна. Не очаквам отмъщението да ми достави удоволствие. Може би няма да получа и голямо удовлетворение. Може да се отвратя от себе си. Но това е нещо, което трябва да свърша, независимо от последиците.
Ако Мейно не бе решил да й каже, Чарити изобщо нямаше да разбере, че след два дена Люк има рожден ден. Когато тя го запита как е научил датата, Мейно се ухили глуповато и призна:
— Той говори на сън.
— Какво?
Чарити бе потресена и сигурна, че Мейно просто се шегува, но той добави:
— Да, чух го да си мърмори една нощ и любопитството ми надделя. Започнах да му задавам въпроси и щях да падна от изумление, когато наистина ми отговори — забелязал укорителния й поглед, той промърмори: — Нали знаеш колко е сдържан за миналото си?
— Прилича на друг, когото познавам — сухо отбеляза тя. — Сигурен ли си, че е бил заспал? Може би просто се е забавлявал и се е пошегувал с теб.
— Не, беше заспал — увери я Мейно. — Повярвай ми. Разказа ми неща, които не би и помислил да каже, ако е буден.
— Например? — не можа да се сдържи тя.
— Неща, които не ни е работа да знаем, докато не ни ги каже той — рязко отвърна Мейно. — Но мога да ти кажа, че няма семейство, обича шоколадова торта, курабийки и любимото му ядене е пържола със сос.
Не щеше и дума да става, че Чарити Приндъл разбираше от намеци! Вечерята на рождения ден на Люк щеше да е пържола със сос, картофи и задушени домати. Щеше да има пресен градински грах и толкова пухкави курабийки, че щяха да хвръкнат от чинията, а за десерт — шоколадова торта на три етажа, покрита с дебел слой глазура, от която със сигурност езикът и коремът ще са във възторг.