— Черна е, естествено. Изглежда, съм боядисала всяко парцалче в къщата в тая боя. Имаш късмет, че успях да открия този ширит, скрит в кошницата ми за ръкоделие. По някакъв начин се е спасил от боята — тя усещаше, че бърбори като глупава сврака, но, изглежда, не можеше да спре думите. — Надявам се да е по мярка. Разбира се…
— Чарити…
— Ако не е, може би…
— Чарити…
— Мога да я поправя.
— По дяволите, Чарити! Опитвам се да ти благодаря за ризата, ако си затвориш устата за малко.
Тя премигна и спря.
— Така ли? Наистина ли ти харесва?
— Да, много ми харесва. Всъщност това може би е най-хубавата риза, която съм имал — вратът му вече бе почервенял и руменината пълзеше към лицето му. — Ти си ушила това сама? За мен?
— Разбира се, че я уших за теб! Кой друг има рожден ден днес, гъсок такъв!
Грубоватичко и стеснително, Мейно също поднесе подарък на Люк — кожен колан, украсен на ръка с мотиви на племето арапахо — за късмет. Люк бе развълнуван и благодарен.
— Никой не е правил такова нещо за мен преди — каза той на двамата.
— О, дрън-дрън! — възкликна Чарити, като отхвърли думите му като дребна, учтива лъжа. — Ако това е вярно, сигурно си раснал в пещера през целия си живот.
Люк настръхна, устните му се изтъниха и образуваха права линия.
— Не, просто в сиропиталище, докато стана на четиринадесет. После избягах, за да се бия във войната — той го каза така безстрастно, думите му прозвучаха така сурово и унило, че направиха още по-силно впечатление на Чарити.
— Съжалявам! — възкликна тя смутена и ужасена от нетактичната си забележка. — Не знаех.
— Така ли? Това е изненада за мен — каза той насмешливо, — след като успя да откриеш кога е рождения ми ден. А как откри това, ако нямаш нищо против да те запитам? И не ми ги разправяй тия врели-некипели за „птичето“.
Мейно определено се чувстваше неудобно, но след всичко, което бе направил за Чарити, тя нямаше намерение да го издава. Бе сигурна, че Люк няма да оцени метода на Мейно за събиране на сведения.
— Не си ли чувал старата поговорка „На харизан кон зъбите не се гледат“ — запита тя настойчиво.
Думите й попаднаха в целта. Като се призна за победен, Люк реши да не настоява повече. А нима бе от значение? Двамата му бяха приятели. Те се бяха постарали да организират първото чествуване на рождения му ден и той просто искаше да се отпусне и да му се радва.
14.
— Чакат ни неприятности — заяви Мейно сухо. Той пръв долови звука от приближаващи ездачи и застана близо до кухненската врата, като наблюдаваше с присвити очи и мълчаливо оплакваше вечерята си, която току-що бе започнал и която бързо щеше да изстине. Люк и Чарити веднага напуснаха масата и застанаха до него.
— Кой е? — запита Чарити, като хапеше долната си устна. — Можеш ли вече да познаеш?
Мейно кимна и се намръщи.
— Мастърсън, с него е и шефът на полицията Ърп, така че, предполагам, не е посещение на учтивост. Вероятно са открили, че живееш с двама мъже, и възнамеряват да те предупредят колко опасни са твоите квартиранти.
— Или ще ме арестуват за непристойно поведение — пошегува се тя неубедително. — Предполагам, твърде много е да очаквам да ми носят вести за онези убийци.
Макар че тя не разбираше защо й трябва защита, без да кажат нито дума, двамата мъже направиха преграда между нея и хората на закона, които вече влизаха в двора на фермата. Чарити безуспешно опита да ги отмести встрани и да ги заобиколи, за да поздрави неканените си гости. Когато опитът й пропадна, тя разбра, че никой от тях няма да се помръдне, затова бързо се наведе, за да се промъкне под дългата ръка на Люк, подпряна на рамката на вратата.
Мястото беше тясно и Чарити силно се натисна, при което гърдите й се притиснаха в ребрата на Люк. Тя замръзна, дъхът й заседна в гърлото, а очите й се разшириха от изненада, уплаха и нещо още по-тревожно и се впериха в неговите. Сърцето й блъскаше така лудо, че тя се зачуди дали няма да изхвръкне от тялото й.
Люк си мислеше за същото, когато стреснатият му поглед срещна нейния и стана по-мек в отговор на бързо сгряващата му се кръв. Дори през ризата си и роклята й той усещаше твърдите зърна на гърдите й, които пробождаха плътта му. В очите й видя отговор на вълнението си — онова малко пламъче на страстта, почти веднага удавено от страха — и в момента Люк бе благодарен, че тя не се намираше пред него, където надигащият му се член със сигурност щеше да се забележи, което за нея щеше да представлява заплаха за спокойствието й.