Предложението бе твърде съблазнително, за да се подмине. Уговорката бе направена и Чарити се отправи към мястото с ягодите с кошница в ръка. Люк отиде да уговаря Мейно да му помогне да хванат и очистят кокошките.
След няколко минути, като чу ужасната гюрултия, която се носеше от курника, любопитството на Чарити надделя. Когато тя се промъкна към задната част на къщата така, че да не я забележат мъжете, едва сподави хихикането си. От ругатните и кудкудякането, които се носеха из въздуха, почти се досещаше какво ще види. И не бе сбъркала. Кокошки подскачаха и обезумели размахваха криле на всички посоки, а Люк и Мейно тичаха след тях. Навсякъде хвърчеше перушина, чуваше се вулгарен език, а кудкудякането бе оглушително.
— Хванах я! Хванах я! По дяволите! Изпуснах я! — за момент й се стори, че Люк бе притиснал в ъгъла една от неуловимите птици, но кокошката избяга от грабливите му ръце и хвръкна пред очите му. Макар че той успя навреме да се дръпне и да избегне острите й нокти, шапката му хвръкна от главата и се цопна върху една мокра топка пера.
Мейно, от друга страна, се бе подхлъзнал в пресни курешки и сега лежеше по корем в мръсотията. Люк се пресегна да сграбчи друга птица, спъна се в протегнатите крака на Мейно и се просна във великолепен плонж до приятеля си.
— Еха! — изпъшка той, когато въздухът излезе от дробовете му.
— Точно така! — съгласи се Мейно, като обърна дланта на едната си ръка и се загледа в противната курешка, която се стичаше от нея.
— Пфу! Как ги понася Чарити тия глупави, вонящи птици?
— Не само това, но и как ги хваща?
— Тя сигурно чака, докато заспят, после ги грабва от пръта.
— Така ли мислиш?
Мейно кимна.
— Да, но сега не можем да искаме да ни покаже. Предлагам да се опитаме да ги издебнем едновременно — аз от едната страна, ти от другата.
— Приемливо е.
Започна вторият рунд. Кокошките пак победиха. Макар че стратегията на Мейно бе добра, имаше и някои недостатъци. Кокошка след кокошка успяваха да избягат, докато и последната се изниза така неочаквано, че Мейно и Люк си сблъскаха главите, когато се спуснаха към нея.
— Ух!
— Проклятие!
— По дяволите, имаш много твърда глава!
Чарити се смееше вече толкова силно, че едва издържаше. Сълзи се стичаха по бузите й. Страните я боляха и звънкият й смях отекваше във въздуха.
Люк спря да разтрива цицината на главата си и се заслуша невярващ. Мейно също замръзна на място. И двамата едновременно се обърнаха към нея.
Трудно бе да се правят на възмутени, когато радостният й смях им бе толкова скъп и толкова очакван. Беше ценен колкото злато, така че си струваше унижението. И все пак, тя се смееше на тях!
— Вие… вие… вие двамата бяхте толкова смешни — тя хлъцна, като ги сочеше с треперещ пръст. После я обзе нов пристъп на веселие. — Защо не използувахте куката за хващане на кокошки? — запита ги през смях.
— Какво? — повториха те след нея като малоумни близнаци.
— Куката за кокошки — като все още се държеше за стомаха, Чарити отиде до стълба в края на курника. Там висеше и се виждаше съвсем ясно дълъг железен прът, закривен в единия край. — Хващате ги с куката за краката, и хоп, те са в ръцете ви.
Люк гледаше така смръщено, че и буреносните облаци не изглеждаха толкова страшни.
— Би ли ни казала защо не ни даде този ценен съвет преди половин час?
— Да — промърмори Мейно. — Знаеш, че нищо не разбирам от фермерство?
— О, нямаше да е толкова смешно, колкото да ви гледа човек как гоните опашките си — засмя се тя, но след малко спря да си поеме дъх и да остави да премине болката в хълбока й. — Честно казано, мислех, че някой от вас знае как се ловят кокошки или поне сте ме виждали как го правя.
— Не — не й повярва Люк. — Мисля си, че ти просто искаше да се посмееш за наша сметка — погледът му шареше по лицето й. В нейните сини очи определено имаше дяволско пламъче. После, сякаш за пръв път, Люк наистина се вгледа добре и изведнъж онемя.
— Люк? — смущението пролича в гласа й. — Нещо не е ли наред? Зяпнал си ме.
Знаеше, че я кара да се чувствува неспокойна, но не можеше да направи нищо. Промяната в оная старомодна вдовица, която срещна за пръв път, бе изумителна! Скулите й вече не стърчаха така строго и не засенчваха лицето й. Макар че огромните сини очи все още бяха най-впечатляващата част от него, под тях вече нямаше торбички, които да ги загрозяват. Здрав тен розовееше по бузите и кожата й, косата й лъщеше с нов блясък, в очите й играеше живот.
Чарити неспокойно се размърда. Дори Мейно поглеждаше подозрително, когато Люк най-после проговори.