— Кога си станала толкова красива? Как го направи, че не съм забелязал?
Приличаше на изплашена кошута, която внезапно е уловила миризмата на ловеца.
— Красива? — тя насила произнесе думата през скованото си гърло. Очите й се разшириха, а зъбите й захапаха долната устна. Като гледаше странно промененото изражение върху лицето на Люк, тя неохотно се съгласи, че с нея незабелязано са станали промени. Тази Чарити, която стоеше пред него, много приличаше на малката невинна хубавица, на наивната жена — дете отпреди няколко месеца. Чертите й бяха почти същите, макар и малко угрижени и строги. Ако в очите й имаше нещо по-предпазливо и по-сериозно, ако ъгълчетата на устните й се извиваха по-изнурено надолу, ако лицето й изглеждаше по-мъдро — всичко бе напълно естествено, като се имаше предвид какво бе преживяла.
— Да, красива — тихо повтори Люк.
Когато той протегна ръка да погали златистата й коса, Чарити отстъпи назад и едва не падна в бързината да избегне докосването.
— Недей! — извика тя. Сърцето й неистово биеше. Люк се намръщи и поклати глава, сякаш отричаше това, което наблюдаваше.
— Чарити, аз те държах, когато плака. Бях ти приятел и учител. Борихме се и се смяхме заедно. Знаеш, че няма да ти причиня болка.
— Ти си ме държал? Кога?
— В палатката на стария шаман. Не си ли спомняш?
Тук трябваше да стъпва много внимателно и той го съзнаваше. Сънищата й бяха болезнена тема. Тя не бе сигурна какво бе разкрила и й бе твърде неудобно да запита.
— Спомням си, че ме държеше за ръка, когато шаманът ме приспа. Спомням си, че после се събудих и плаках, но тогава ти не беше с мен.
— Не, не тогава. Преди. Чарити, аз знам всичко. Мейно също. Ние седяхме там при теб и разбрахме всичко от думите ти, от писъците ти.
Чарити се осмели да хвърли бърз поглед към Мейно. Той просто кимна със суров израз на лицето. Ръцете й покриха пламналите бузи.
— О, боже! Колко ужасно!
— Съгласен съм — отговори Люк. — О, не че знаем! По дяволите, за по-голямата част от станалото се бяхме досетили. Искам да кажа, че е ужасно това, което си преживяла, ужасно е, че някои мъже се държат като животни, че невинни хора като теб и Джони попадат на пътя им.
— Толкова се срамувам, че ти и Мейно е трябвало да чуете всичко това! — тя сведе глава и с трудност преглътна.
— Не ми излизай с това отношение, Чарити Приндъл! — острият тон на Люк отново я накара да го погледне. В смарагдовите му очи проблесна предупреждение. — Не си направила нищо, от което да се срамуваш, госпожо, и ти го знаеш. Знам колко се ядосваш, когато някой дори само намекне, че имаш някаква вина, така че не прави тази хрисима физиономия на гузен човек. Изправи се, вдигни си красивата глава, погледни света в очите, а който не те харесва, да ти целуне…
— Люк! — изпищя тя в ужасно предчувствие.
— Копчетата — довърши той с дяволита усмивка, която отново подчерта трапчинката му. Очите му весело заиграха, като наблюдаваше как по бузите й се появи червенина. — Я, Чарити! Лошо момиче! Какво си помисли, че ще кажа?
Сега нейният светнал поглед посрещна смело неговия.
— Точно това, което си бе наумил, но не каза.
— Люк е прав, Чарити — подхвърли Мейно. — Движи се гордо! Дребосък като теб трябва да върви много изправен! А сега вие двамата можете да хванете тия проклети кокошки. Имам си по-благородни занимания — да си поговоря с коня, например — и като засвири весела мелодия, той бавно тръгна към обора.
Люк се засмя на възмутеното й изражение.
— Знаеш, че си доста ниска — после каза сериозно. — Кажи ми защо се дръпна, когато исках да те докосна? — докато чакаше отговор, изучаваше с поглед лицето й.
То помръкна.
— Знаеш защо. Не обичам да ме докосват.
— Чарити, мислех, че си започнала да ми вярваш. Дадох ли ти през цялото това време основание да се страхуваш от мен?
— Не, но тогава не ме смяташе за красива.
— И сега, когато осъзнах колко си красива, изведнъж ще се превърна в някакъв ненаситен звяр и ще те нападна? Хайде, Чарити. Наистина ли смяташ така?
— Не знам. Знам само, че това някак си променя нещата.
И пак зъбите й захапаха долната устна, като привлякоха вниманието му към нея. Изведнъж му се прииска и той да я опита. Тя видя, че в очите му лумна желание и при този факт нейните се разшириха.
Той веднага разбра безпокойството й.
— Не се тревожи, Чарити, не съм някое слабоумно животно, което не може да овладее нагона си. Аз съм мъж, който управлява действията си.
Когато пристъпи по-близо и хвана брадичката й с върха на пръстите си, Люк се молеше да е казал истината. В този момент повече, отколкото си спомняше да е искал нещо друго, му се искаше да я целуне. Другата му ръка се плъзна по гърба й до кръста, за да не й даде да се отдръпне.