Люк тъкмо щеше да запита Чарити дали може да се справи със задачите си сама, като по този начин я освободи от присъствието си, когато тя отново го изненада:
— Къде ще отидем първо, Люк? Да завържем ли конете и да продължим пеша?
Когато той я загледа глуповато, тя настоя:
— Е?
— Чарити — промърмори той, като се чувстваше ужасно неудобно, — сигурна ли си, че не предпочиташ сама да си пазаруваш? Може би не трябва да те виждат така открито с мен?
— Не ставай глупав! Това беше, когато тайно исках да те наема и не исках всички да знаят. Откакто шериф Мастърсън успешно провали този план, не виждам защо да се крием, а ти? Освен това не дължим обяснения никому. Да си умрат от любопитство, хич не ме интересува!
— Значи нямаш нищо против да те видят с мен? — запита той, и тази особена нотка отново прозвуча в гласа му, затрогвайки сърцето на Чарити.
— Разбира се, че не. Защо да имам?
— Поради много причини, една, от които е твоето име на вдовица и моята слава на наемен стрелец.
Чарити въздъхна.
— Знаеш ли, Люк, след нападението започнах да научавам някои неща за хората, за името и за клюките. Да имаш добро име, е чудесно, но не е всичко и невинаги е трайно, независимо колко съвършен се стараеш да си. Мълвата може да те очерни безвъзвратно. Веднъж развален, идеалният блясък изчезва завинаги.
— Какво искаш да кажеш? — подтикна я той.
— Искам да кажа, че представата за моето неопетнено име бе разрушена миналата есен. То не може да бъде спасено и да заблести с предишния си ангелски блясък. И, честно казано, не ми пука. Ако хората не могат да ме приемат и обичат такава, каквато съм — светица или грешница, добра или зла — нека ме оставят на мира. Ако приятелите престават да те харесват, защото имаш някои недостатъци или се държиш странно, или бъркаш понякога, тогава значи не са приятели, нали? — тя не дочака отговора. — Каквото правя, си е моя работа, щом не причинява зло другиму, освен на тези, които си го заслужават — доуточни тя. — И си е моя работа кого избирам за приятел. Теб и Мейно смятам за приятели и на когото не му харесва, да ми целуне… — тук тя спря, ухили се дяволито и приключи самодоволно — копчетата!
Люк не схвана веднага думите й. После отметна назад глава и се засмя.
— Ти наистина си в добро настроение днес, нали, Чарити?
Спонтанно, той й подаде ръка и когато дребната й ръка охотно го хвана, той щеше да се пръсне от гордост. Те гордо закрачиха по улицата, като приканваха другите да ги предизвикат, ако смеят.
Той й помогна да си избере новите дисаги. Докато тя се бавеше около топове плат и дамско бельо, той си избра тютюн и си направи някои покупки в другата част на магазина. Заедно направиха избора на най-добрата смазка за кожа, за да мажат ботушите против влага, а и седлата и дисагите, купиха и мушама за постелка. Докато той отиде в магазина на Цимерман, Чарити се отби в кантората на съдията и го накара да завери копие от завещанието, което бе направила. В завещанието се казваше, че ако тя умре, фермата не бива да се продава и да се поделя приходът между сестра й и брат й. Фермата трябваше по равно да се раздели между Мейно и Люк Стърлинг, ако и двамата я надживеят. Ако оцелее само единият, фермата остава изцяло негова — да разполага с нея, както пожелае. Ако никой от мъжете не я надживее, имотът или печалбата от него да се използват за благото на сираци — под строг контрол, за да е сигурно, че със сумите няма да се злоупотреби от непочтени хора.
За обяд Сю се присъедини към тримата и Чарити съобщи на малката група приятели какво е направила. Тя искаше Мейно и Люк да са подготвени, а Сю да знае, в случай че някой възрази. И тримата възразиха, особено Сю, която току-що бе научила за намеренията на Чарити да преследва убийците.
— О, Чарити, как можеш да си помислиш за такова нещо? — възкликна тя, искрено разтревожена. — Ще те убият.
— Надявам се да не ме убият, но нали затова направих завещанието — призна Чарити.
— Е, усилията ти са били напразни, вметна Люк. Не те учих на всичко, което знам, за да стоя и да те гледам как умираш. Освен това не знам какво бих правил с фермата.
— Аз също — промърмори Мейно и намръщено погледна Чарити.
— Винаги можете да я продадете.
— А ти можеш да се научиш да си затваряш устата, преди да съм те натупал, задето си толкова глупава и упорита — предупреди Люк, макар да бе изключително доволен, че в завещанието си е предвидила грижи за сираци.
Рязката му заповед накара Сю стреснато да го погледне, а после бързо да премести погледа си върху Чарити. Мейно просто си седеше и се хилеше.
— Ах, твоята златна уста! — укори го Чарити, като се разтапяше от лицемерна любезност. — Наистина, името Стърлинг е много подходящо за теб, нали?