16.
Първите лъчи на изгряващото слънце вече обагряха равнината в меки тонове на розово и златисто, когато Чарити и Люк напуснаха фермата, яхнали конете си. След като бяха приключени всички приготовления за отпътуването им, най-после потеглиха.
Предната нощ Чарити не спа много и когато слезе за закуска, Люк забеляза, че има кръгове под очите.
— Изглеждаш така, сякаш са те прекарали през иглени уши — каза й той откровено. После, като я огледа замислено, попита: — Да не си променила решението си, Чарити?
Неведнъж, а стотици пъти безпокойство я измъчваше през цялата безкрайна нощ. Бе ли напълно готова за това? Ще може ли Мейно да върши добре цялата работа във фермата в нейно отсъствие? Нима бе тръгнала да гони вятъра, като се опитва да преследва шестима убийци и да мъсти?
Макар че бе започнала да вярва на Люк, пътуването й с него сама нямаше ли да се окаже от трън, та на глог? В края на краищата, той я предупреди, че я желае, че копнее за нея. Докога ще уважава желанията и страховете й? А тя бе сънувала много обезпокояващ сън. Сънувала бе, че се люби с Люк и, макар и невероятно, тя всъщност окуражаваше страстните му ласки и молеше за още.
Накрая настойчивото й желание за справедливост победи колебанията и опасенията й. Съчетано със странно въодушевление и неразвихрила се досега жажда за приключения, то послужи като подтик. Не че с радост очакваше да се изправи отново срещу похитителите си и да ги убие, но тя твърдо вярваше, че светът ще си отдъхне заедно с нея, щом се отърве от тия гадини.
Чарити тайно докосна малката розова панделка в горния си джоб. Тя й бе станала талисман за късмет и трайна вяра, както Люк се бе превърнал в източник на сигурност и смелост.
Щяха да започнат издирването на юг от Додж Сити и да следват пътя на добитъка до Тексас, като се осланят на вероятността престъпниците отново да са тръгнали да крадат по тоя маршрут. Във всеки малък град и при всяко стадо, което срещнат, щяха да задават въпроси, като се надяват да получат информация за шестимата, които търсеха.
— Ще отнеме седмици, дори месеци, преди да открием дори един от тях — предупреди я Люк. — Може дори да се окаже, че се въртим в кръг.
— Не ме интересува, ако ще и години да отнеме — осведоми го тя, като потисна прозявката си и се намести на седлото. — Не съм чакала толкова дълго и не съм работила така усилено, за да оставя тези животни да се измъкнат. Ще ям боб, ще спя на земята и ще яздя този кон, докато капне, но няма да се откажа, докато не платят с кръвта си.
— Чудесно! Просто исках да ти напомня какво те очаква, защото и на теб, и на кобилата ти ще се вдигнат мазоли, преди да свършим.
Тази нощ прекараха в прерията, под звездите. За пръв път Чарити спеше на открито и бе доста неспокойна. През целия си живот, дори когато пътуваха на запад от Канзас към Пенсилвания, бе имала някакъв покрив над главата си нощем, дори и да беше полуизправена на твърдата седалка в шумния мръсен влак.
Тя седна колкото се може по-близо до огъня, макар че от него й ставаше твърде горещо през топлата ясна юнска вечер, и се опита да не обръща внимание на шумовете от нощните животинки, които се виждаха на светлината му. Струваше й се, че някакви сенки танцуват в мрака. Всеки звук й се струваше по-силен. Сърбеше я навсякъде, сякаш нещо я бе полазило. Повдигаше й се и знаеше, че причината не бе само обикновената вечеря от боб и бекон.
За десетина минути за десети път се почеса. От огъня хвръкна искра и Чарити трепна. Един от конете тропна и тя едва не умря от страх.
От другата страна на огъня Люк я гледаше и въздишаше. Танцуващите пламъци разкриваха бледото й лице и страха, който се четеше в големите й сини очи.
— Подскачаш като бръмбар в нажежен тиган — каза й той. — Ще ми кажеш ли защо?
Дори кроткият му глас я стресна.
— Не обичам да спя навън — призна тя, като го изгледа намръщено.
— Ще свикнеш.
Тя поклати глава и преглътна с мъка.
— Не мисля — и с неохота добави: — Единствената нощ, която изцяло прекарах на открито, бе, когато Джони умря.
— Ще свикнеш — повтори Люк дрезгаво, като искаше да й предложи утеха, но знаеше, че моментът е неподходящ. Сега тя трябваше да осъзнае страховете си и бързо да ги овладее. Трябваше да си изгради вътрешна устойчивост и да не отстъпва пред слабостта. — По-често ще спиш на открито, отколкото някъде вътре.
Той забеляза как Чарити прехапа долната си устна и потисна желанието да я вземе в обятията си и да я целува, докато тя забрави страховете си, докато забрави всичко, освен него.
— Ако поддържаме огъня, ще бягат ли животните? — запита тя с тих глас.