— Твърде вероятно — „Поне четирикраките“ — добави Люк на себе си.
— Ами змиите? — запита тя, като потръпна. — Те търсят топлото, нали?
Той се усмихна. Не можа да се сдържи.
— Още е рано да се тревожиш за змиите, Чарити. Земята не се е затоплила достатъчно, за да са активни нощем.
— О, добре.
— Ако наистина си толкова притеснена, можеш винаги да легнеш в моята постеля — предложи той дяволито, като се захили.
— И да сменя един вид змия с друг? Не, благодаря — отвърна тя. А наум претегли опасностите и реши, че по-скоро ще сподели постелята си с гърмяща змия, отколкото с мъж — който и да е той.
Целодневната езда и предишната безсънна нощ най-после си казаха думата. Мускулите я боляха, земята под завивката бе неравна и убиваше, но въпреки това очите й се затваряха. Последното, което чу, преди сънят да я победи, бе тихият шепот на Люк.
— Спи, Чарити. Аз ще те закрилям — тя нямаше друг избор, освен да му повярва.
След пътуването до шамана на племето арапахо кошмарите на Чарити намаляха. Тя вече не живееше в непрекъснат страх от тези ужасни видения, които нахлуваха в сънищата й. Тази вечер направи изключение. През нощта, при всичките непознати шумове наоколо и лекия ветрец, който докосваше лицето й като с невидими пръсти, тя сънува.
Разтреперана видя как мъжете допълзяха до нея, докато спеше. Те протегнаха ръце да я докоснат. Много ръце, мръсни ръце, от които се стичаше кръв. В гърлото й се надигна писък и заседна там, застрашавайки да я задуши. Тялото й отказа да изпълнява командите на съзнанието да се движи, да скочи и да избяга от опасността. Сграбиха я груби ръце, нараниха нежната й кожа, скубеха косата й. Те се извисяваха над нея — застрашителни сенки без лица. Не й бе нужно да вижда чертите им, за да ги познае, да види отново тези злобни усмивки.
Единият от тях се наведе по-близо, тя усети дъха му върху бузата си и се стегна за парещата болка, която я очакваше. Писъкът се надигна от дълбините на душата й и се разнесе в нощта. Най-после крайниците се подчиниха на волята й и изведнъж тя започна да рита и да дращи с всичка сила и с едничката мисъл да се освободи от тези мрачни демони.
— Чарити! Чарити! За бога! Събуди се! Сънуваш, мила! Сънуваш.
Най-после гласът му я изтръгна от ужаса й. Отчаяно и сляпо тя протегна ръце към него, като искаше да повярва на думите му, но в това полубудно състояние не можеше да разбере кое е действителност. Писъците й стихнаха до дрезгав хленч, тя дишаше учестено и цялото й тяло неудържимо трепереше.
Той продължи да говори тихо, като се опитваше да я успокои, и тя събра смелост да вдигне натежали от сълзи очи. Обзе я чувство на облекчение, когато го разпозна. Но веднага погледът й се стрелна покрай него и затърси неясните фигури, които изпълваха сънищата й, или пък доказателство, че те не се спотайват някъде там, не чакат да се нахвърлят от мрака.
— Няма нищо, Чарити. В безопасност си. Повярвай ми! Последната тръпка премина през тялото й, макар треперенето да не стихна съвсем. Тя поруменя от срам.
— Съжалявам — каза дрезгаво тя. — Пак тоя сън.
— Знам.
Изведнъж осъзна, че той я бе прегърнал и че тя буквално се бе хвърлила в прегръдките му, за да потърси сигурност.
Ужасно смутена, тя се опита да се изтръгне, но той не я пусна. Големите му ръце нежно галеха косата й, а гласът му тихо шептеше.
— Шшт, мила моя. Стой спокойно. Само ще те поддържа, докато се почувстваш в безопасност.
— Дали изобщо ще се почувствувам някога в безопасност, докато тези убийци са на свобода…
На този въпрос никой от тях не можеше да отговори. И Люк не направи опит. Той просто я държеше, за да спре треперенето й, и я люлееше в топлата си прегръдка.
Когато най-после Чарити се успокои, той полека я положи на постелята си и я гушна до гърдите си, като я зави с одеялото. Макар че не протестираше на глас, Люк усети как тя настръхна.
— Доспи си, Чарити. Чака ни дълъг ден и трябва рано да тръгнем.
— Огънят почти загасна. Не трябва ли да сложиш още малко дърва? — колебливо запита тя.
— Добре е засега.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Освен това не си ли забелязала колко по-ярки са звездите, когато няма други светлини наоколо? Погледни ги там горе, трепкат като разпилени върху черно кадифе диаманти.
Чарити не можа да си спомни кога за последен път бе намерила време да се полюбува на звездното небе. Сега, като лежеше подпряла глава на широкото му рамо, погледна нагоре със страхопочитание. Наистина бе великолепно, едно от най-удивителните божи творения.
— Красиви са — призна тя.
Ръцете му бяха топли и невероятно нежни за силата му, рамото му бе достатъчно широко, за да намести удобно главата си, сякаш бе създадено точно за тая цел. Ритмичното биене на сърцето му под пръстите й я успокояваше. Тя въздъхна за последен път и се отпусна до него.